Дж. Уорд - Ангелският дял

Чантите изглеждаха смъртно ранени — дрехите и тоалетните му принадлежности се изсипваха от тях върху пода…

На вратата се почука и той каза:

— Да.

Тифании Тифании Тифании влезе в стаята и о, джинсите й бяха прилепнали като собствената й кожа, а широката й блузка бе с толкова дълбоко деколте, че приличаше на горнище на бански костюм. Косата й бе разпусната и бе гримирана, сякаш бе събрала цялата си младост, сексапил и възбуда в дързък малък пакет, който му показваше с радост.

— Поздравления — каза тя, като затвори вратата и я заключи. — Радвам се, че ми изпрати съобщение да празнувам с теб.

— А аз се радвам, че дойде — той седна по-назад на леглото и кимна към доклада на бюрото. — Работих, без да спра нито миг. Чувствам се странно сега, когато това вече не ми тежи.

— Промъкнах се по задното стълбище — каза тя и остави чантичката си.

— Това да не е нова придобивка от Луи? — провлечено попита той, като кимна към чантичката.

— Това? — тя вдигна малката чанта, покрита с отпечатани букви LV. — Всъщност, да. Имаш добър вкус. Обичам мъжете от големите градове.

— Аз живея в голям град.

Тифании Тифании Тифании нацупи устни.

— Това означава ли, че скоро ще си тръгнеш?

— Ще ти липсвам ли?

Тя приближи и легна до него, обърна се настрани, а блузката й се смъкна и откри гърдите й. Не носеше сутиен. И очевидно вече бе възбудена.

— Да, ще ми липсваш — каза тя. — Но ти може да ме заведеш там, да видя къде живееш.

— Може би.

Джеф започна да я целува, после свали дрехите й… после свали своите дрехи. Вече го бяха правили достатъчно пъти, за да знае какво харесва тя. Знаеше точно какво да направи, за да я накара да свърши бързо. И той самият бе възбуден. Беше трудно да се въздържи. Макар да знаеше защо всъщност идва тя, какво иска и как точно ще го използва, той бе доволен от текущите цени и обменния курс в отношенията им.

В края на краищата той бе банкер.

Тя щеше да прекара нощта при него. И после? Щеше да се измъкне рано сутринта, да сложи униформата си и да се преструва, че не е била в леглото му? След това той щеше да седне с Лейн и да му представи пълния доклад. После имаше нещо, за което трябваше да се погрижи.

Докато се отпускаше върху Тифании Тифании Тифании, а тя мъркаше в ухото му, той продължаваше да се чуди какво да отговори на предложението за акциите. Лейн изглеждаше сериозен, а Джеф вече познаваше компанията изцяло. Имаше и риск, разбира се. Възможно федерално разследване. Освен това никога досега не бе ръководил никого.

Това беше проблемът, дал заглавие на известната песен на „Клаш“ [57] „Клаш“ (на английски: The Clash) е английска пънк група. Създадена е през 1976 година от Джо Стръмър (вокал, ритъм китара), Мик Джоунс (китара, беквокал) и Пол Симонън (бас китара, беквокал), по-късно се присъединява барабанистът Топър Хедън. — Бел.р. „Дали да остана, или да си тръгна“.

Полицейският следовател се появи на следващата сутрин в девет часа. Лейн слизаше по стълбите, когато чу медното чукче на вратата, и тъй като не видя мистър Харис да се придвижва към входа, за да отговори на отекващото във фоайето чукане, той изпълни това задължение сам.

— Следовател Меримак. Как мога да ви помогна?

— Мистър Болдуин. Можете ли да ми отделите малко време?

Меримак носеше същата униформа, както и предишния ден — тъмни панталони, бяла тениска с яка и избродирана емблема на полицейския участък, професионална усмивка. Косата му бе подстригана още по-късно и одеколонът му миришеше приятно. Не прекалено.

Лейн отстъпи от вратата и покани полицейския служител с жест.

— Тъкмо ще пия кафе. Искате ли да ми правите компания?

— На работа съм.

— Мислех, че ограничението се отнася за алкохол, не за кофеин.

Усмивка.

— Може ли да отидем някъде?

— Тук е добре. Като имаме предвид, че отказахте чаша „Старбъкс Морнинг Бленд“ в кухнята. И така, какво ви трябва? Сестра ми, Джин, обикновено не става рано, така че, ако искате да говорите с нея, по-добре е да дойдете следобед.

Меримак се усмихна. Отново.

— Всъщност интересувам се от охранителните ви камери — той кимна към дискретните устройства, окачени под корнизите до тавана. — Имате много такива в къщата, нали?

— Да, къщата е голяма.

— Но те са както вътре, така и отвън, доколкото знам.

— Да — Лейн сложи ръцете си в джобовете на панталоните, за да не започне да опипва каишката на часовника си… или яката на ризата. — Нещо определено ли ви интересува?