Дж. Уорд - Ангелският дял

Точно зад нея на хромирана закачалка бе „венчалната“ й дреха, която изглеждаше ужасно обикновена. Костюм на „Армани“ с асиметрична яка, това бе всичко и нещото бе бяло, защото тя бе проклетата булка.

На пода под костюма имаше чифт обувки без пети на Стюарт Вайцман [61] Стюарт Вайцман — известен американски дизайнер на обувки. — Бел.р. в телесен цвят.

А на рафт, който се издърпваше изпод тоалетната й масичка, имаше тъмносиня кадифена кутийка на „Тифани“, изтрита по краищата, в която се намираше огромна декоративна брошка в стил арт деко, която баба й бе получила за сватбата си с Е. Куртиниъс Брадфорд през 1926 година.

Тя се чудеше дали да раздели двете половини на брошката, умело съединени от обратната страна на украшението, и да я носи като две части или да я сложи като цял накит върху драматично асиметричната яка от едната страна на костюма си.

— Марлс…

В огледалото се появи отражението на камериерката й, изглеждаща като подплашена мишка, която всеки миг ще се стрелне в грешна посока и ще попадне в капана. Жената държеше мобилния си телефон в ръка.

— Тами няма да дойде.

Джин бавно обърна стола още малко.

— Моля?

Марлс вдигна телефона, сякаш това доказваше, че казва истината.

— Току-що говорих с нея. Каза… че няма да дойде.

— Каза ли защо точно? — макар да я обля студена вълна, Джин знаеше отговора. — Каква причина изтъкна?

— Не каза.

Малка кучка.

— Добре. Ще си направя проклетия грим сама. Можеш да тръгваш.

Джин се зае с грима като професионалистка, а настроението й се поддържаше от въображаем разговор с Тами. Представяше си какво казва на тази — как беше думата… „негодна“ — на тази негодна малка кучка, към която Джин се бе отнасяла единствено и само добре през всичките тези години… всичките галавечери, на които Тами бе присъствала… онова пътуване по Средиземно море миналата година, когато единственото нещо, което трябваше да прави в замяна на луксозната кабина, бе да наплесква малко грим върху лицето на Джин всеки ден… а какво да кажем за ски ваканциите в Аспен. И тази жена нямаше да дойде…

След трийсет минути почти несвързан монолог Джин бе готова — гримирана, облечена в костюма с брошката от баба си, разпуснатата коса се спускаше като водопад върху раменете й, а обувките без пети добавяха още няколко сантиметра към ръста й. Масата за гримиране не изглеждаше толкова добре. Навсякъде имаше разпилени четки, тубички с грим и изкуствени мигли, моливи за очи. Беше счупила една кутийка с пудра и кръгчето пресована пудра в телесен цвят се бе разпиляло на малки частици върху масичката на колелца.

Марлс щеше да почисти.

Джин отиде в спалнята, взе от бюрото светлата чанта „Шанел“ с дълга дръжка през рамо и отвори вратата на стаята.

Ричард чакаше в коридора.

— Закъсня шест минути.

— А, ти познаваш часовника. Поздравления.

Тя вдигна брадичка и закрачи до него. Изобщо не се изненада, когато той я хвана за ръката и я дръпна силно, принуждавайки я да се обърне с лице към него.

— Не ме карай да чакам.

— Чувала съм да казват, че има ефикасни медикаментозни лечения за обсесивно-компулсивни разстройства. Би могъл да опиташ цианид например. Или бучиниш — мисля, че може да намериш това растение около имението. Розалинда разреши този въпрос с такава готовност…

Малко пред тях Лизи излезе от апартамента на Лейн. Беше облечена за работа в къси панталони в цвят каки и черна риза с герба на Ийстърли. С прибраната си в конска опашка коса и без грим тя изглеждаше завидно млада.

— Добро утро — каза Лизи, когато ги доближи.

Очите й гледаха право напред, сякаш вървеше по улиците на Ню Йорк Сити, решена да не попада в неприятности.

— Все още ли си в списъка на хората, получаващи заплата тук — каза Ричард — или той вече не ти дава чекове, защото носиш в стаята му не само цветя?

Лизи не реагира на думите му.

— Джин, изглеждаш красива както винаги.

И продължи по пътя си.

След като Лизи ги отмина, Джин присви очи към Ричард.

— Не й говори така.

— Защо? Тя не е нито от персонала, нито от семейството. И в положението, в което се намирате, е много разумно да намалите разходите.

— Няма да я обсъждаш. Остави я на мира. Хайде да приключваме с подписването.

Лизи слизаше по главното стълбище и клатеше глава. Джин… я защити. Кой би помислил, че това ще се случи някога?

Тя обаче не бързаше да отиде до магазина, за да купи гривни „Най-добри приятелки завинаги“ за двете. Но й бе по-лесно да приеме не толкова дискретната подкрепа, отколкото снизхождението и неприкритата подигравка, с която се сблъскваше по-рано.