Дж. Уорд - Ангелският дял

Шелби хвана юздата на жребеца.

И докато задържаше погледа на животното, тя успя някак да се задържи с главата надолу, като сви крака около най-горната греда, изви глава и започна да духа в ноздрите на коня. Това даде възможност на работниците да отворят разбитата врата и да я дръпнат настрани, така че Неб да не се нарани още повече върху острите парчета дърво и после да сложат здрава найлонова мрежа на мястото й. В същото време Шелби протегна ръка през гредите и един от работниците сложи в дланта й маска за главата на коня.

Отне й само миг да сложи маската върху очите на Неб и да я стегне под главата му.

После продължи да духа в ноздрите му, а жребецът се успокои, окървавените му хълбоци се повдигаха бързо, а тялото му трепереше от ненапълно овладяната сила, коремът му се издуваше и се прибираше… подкованите му със стомана копита спряха върху пясъка, посипан на пода.

Шелби се изправи с грацията на гимнастичка. Спусна се по дървената преграда. Приведе се и влезе в бокса.

И за пръв път след отвличането си Едуард осъзна, че е ужасен от нещо.

Едно от малкото нареждания, които изрично бе дал на дъщерята на Джеб Ландис, когато тя започна работа тук, бе същото, което важеше за всички в „Ред енд Блек“: никой, освен Едуард, не биваше да доближава Неб.

Но тя беше там, четиридесет и няколко килограма, не по-висока от метър и шейсет, затворена в тясното пространство с онзи убиец.

Едуард спря и се загледа в нея, докато тя галеше шията на жребеца със силните си ръце и му говореше. Но Шелби не бе глупава. Тя кимна на един от работниците, който откачи пластмасовата мрежа от по-близката до нея страна. Ако Неб отново се разбеснееше, тя щеше да излезе от бокса за миг.

Шелби погледна Едуард, сякаш усетила възхищението му. Във втренчения й поглед нямаше вина. Нито самодоволство.

Тя бе спасила коня му от сериозно, дори може би смъртоносно нараняване като истинска професионалистка, без да се излага на излишен риск. Неб би могъл да си разкъса артерия на острите като бръснач парчета дърво на разбитата врата, а и тя самата би могла да се нарани ужасно.

Всъщност да наблюдаваш действията й, бе истинско удоволствие.

Джоуи, синът на Моуи, стоеше настрани, без да отделя очи от Шелби, и изразът на лицето му подсказваше, че двайсет и няколко годишният мъж се е върнал във времето, когато е бил шестнайсетгодишно момче… и Шелби бе кралицата на бала, с която той искаше да танцува.

Което доказваше, че хората във всеки момент са едновременно на всички възрасти, през които са преминали.

Едуард установи и нещо, което усещаше с особена острота. Той се смръщи при почти непреодолимото желание да застане между тях двамата. Подобно на плакат с надпис „Долу ръцете“ или на жив, дишащ предупредителен запис. Като корабна сирена в мъглата.

Но тревогата му бе на по-голям брат, грижещ се за малката си сестра.

Сътън му бе напомнила по най-първичен начин, че завинаги ще бъде единствената жена за него.

Горе в стаята на някой от предците на Брадфордови, Джеф натисна бутона за печат и подложи длан под принтера. Машината забръмча ритмично и след миг се появи лист със съвършено подредени цифри. После още един. И последният.

Върху трите страници имаше и ситни букви — обяснения за отделните редове цифри, бележки, които бе добавил през последните два часа, прекарани над лаптопа.

Най-важното нещо върху първата страница обаче бе заглавната част:

„БРАДФОРД БЪРБЪН КЪМПАНИ“

ОБОБЩЕНИЕ НА ДЕФИЦИТА — РАБОТЕН ВАРИАНТ

Джеф сложи документа на бюрото върху клавиатурата на отворения лаптоп. После се загледа в пряспата от хартии, бележки, отчети и таблици върху старинното бюро. Всичко бе готово.

Беше приключил.

Поне с частта, отнасяща се до проследяването на прехвърлянията от сметка в сметка на събираемите дългове и оперативния капитал.

От друга страна… Той взе обобщението и изключи лаптопа. Беше сменил паролата и бе кодирал всичко, върху което бе работил. И бе изпратил копие на личната си поща.

Махна флашката и я сложи в джоба на панталоните си. После седна на разхвърляното легло, загледа се в бюрото и се замисли… да, точно като в офиса му в Манхатън.

Където работеше за корпорация. Заедно с хиляди други човешки сметачни машини, както се изразяваше Лейн.

До вратата от другата страна на стаята бяха подредени пътните му чанти. Не беше изваждал нещата от тях — вземаше каквото му трябва и после връщаше всичко обратно в чантите, защото знаеше, че няма да остане дълго.