Дж. Уорд - Ангелският дял

Въпросът му бе глупав. Беше прекалено късно за това.

Тя се обърна стреснато към него, сякаш за пръв път разбираше къде се намира.

— О, а, не, благодаря. Оценявам жеста. Моите съболезнования.

Шофьорът й изскочи иззад волана на мерцедеса, с който бе пристигнала. После се приведе и започна да търси чадър.

— Мис Смайт.

— Добре съм — каза тя, когато човекът приближи тичешком до нея. — Дон, добре съм.

Лейн и шофьорът й помогнаха да се настани на задната седалка и мерцедесът потегли надолу по Ийстърли хил, а Лейн остана пред входа на къщата, където бурята продължи да го мокри. Когато най-после влезе бавно вътре, Макс го нямаше, нямаше я и платената торба, която бе донесъл със себе си.

Нямаше съмнение, че е отишъл в кухнята.

Лейн сложи ръце в джобовете на панталоните си и огледа празните стаи. Сервитьорите бяха махнали напитките и чашите и бяха върнали мебелите на обичайните им места. Майка му се бе прибрала в стаята си и той се замисли кога ли отново ще слезе долу, ако това изобщо се случи някога. Лизи бе отишла някъде, сигурно подготвяше наетите покривки, салфетки и чаши за хората, които щяха да ги вземат, за да прави нещо, което да й помогне да не излезе от кожата си.

А Едуард? Трябва да си бе тръгнал.

Цялата къща бе тиха, а вятърът брулеше най-високата точка на Шарлмонт, докато смъртоносните светкавици плющяха наоколо, а гръмотевиците се носеха като проклятия.

Следвайки примера на Сътън, той излезе навън и вдигна лице към стихията. Дъждът бе студен и примесен с град. Усещаше поривите на вятъра като удари върху тялото си. Светкавиците ставаха все по-опасни, тъй като бурята приближаваше бързо.

Дрехите му плющяха на вятъра, напомняйки му за падането от моста. Очите му пареха от силния дъжд и той ги затвори, а усещането, че пропада отново, го накара да се чувства така, сякаш може да докосне реката под него с дланите си.

Но у него имаше и достатъчно реализъм, който му помагаше да остане на крака, сила, която черпеше от невидим източник вътре в себе си.

Щом Ийстърли устояваше на бурята… значи и той щеше да устои.

Едуард се върна в „Ред енд Блек“, паркира пикапа на Шелби пред къщичката на управителя, угаси двигателя и извади ключа от стартера. Но не излезе веднага. И разбира се, не заради бурята.

Дъждовните капки удряха по предното стъкло, сякаш Господ му бе сърдит, и няма нищо друго, което да хвърли. Споменът за Сътън, легнала върху онази заседателна маса, за възхитителното й голо тяло и стоновете й, които се сливаха с неговите, го накара да забрави дори яростната буря, връхлитаща земята.

Той погледна към къщичката през пороя, знаеше, че Шелби го чака там. С вечеря. И с бутилка алкохол. И когато той приключеше с вечерята и пиенето, щяха да се качат в спалнята и да легнат един до друг в тъмнината. Той щеше да заспи, а тя… не бе сигурен дали тя спи, или не.

Никога не беше я питал.

Той сложи ключа в сенника, излезе и се подпря върху мократа каросерия на пикапа, за да не го събори вятърът. Протегна ръка, за да запази равновесие. Не искаше да влиза вътре. Но да остане навън…

Изведнъж забрави всички съмнения.

Нещо ставаше в обор „Б“. Първо, всички лампи светеха, което се случваше много рядко. Но още по-тревожно бе, че няколко души се бяха събрали край отворените врати в дъното.

Едуард се отблъсна от пикапа, закуца през тревата към обора и въпреки силния вятър скоро чу цвиленето на обезумелите коне.

Или по-точно, на един определен жребец.

Той стигна до най-близката врата, влезе и закуца колкото можеше по-бързо през склада със сбруята, после продължи покрай боксовете и по-нататък по пътеката през обора…

— Какво, по дяволите, правите? — изкрещя той, надвиквайки гълчавата и виковете.

Небеканзер, подивял от страх, риташе и се блъскаше в бокса си. Копитата му бяха разбили долната част на вратата на трески. А Шелби, сякаш също обхваната от някаква лудост, се бе покатерила върху гредите на бокса, които все още бяха здрави, и се опитваше да хване юздата му.

Работниците от обора заедно с Моуи и Джоуи също бяха там, но гредите на бокса ги разделяха и о, Господи, тя бе най-близо до зъбите и мятащата се глава на жребеца и щеше да бъда първата, която можеше да бъде съборена на земята и да разбие главата си върху цимента, ако падне от едната страна на оградата, или да бъде стъпкана от копитата, ако падне от другата.

Едуард приближи, преди да осъзнае, че е взел решение да влезе в бокса, въпреки че Джоуи бе по-близо до коня и освен това бе по-силен и по-млад. Но докато стигне до вратата…