Дж. Уорд - Ангелският дял

Слезе във фоайето и се отправи към задната част на къщата. Бе време да подмени букетите — имаше толкова много късни пролетни цветя, нямаше нужда да плащат за аранжиране и създаването на нещо красиво, щеше да й даде чувството, че полага усилия да подобри положението.

Дори ако тя бе единствената, която го забелязва.

Тръгна по коридора за персонала към стария офис на Розалинда и апартамента на мистър Харис…

Не успя да стигне до кухнята.

Пред вратата на иконома бяха подредени множество куфари. Снимки и книги в кашон. Рамка на колелца с окачени върху нея костюми, всеки в отделен калъф..

Тя надникна през отворената врата и се смръщи.

— Мистър Харис?

Икономът излезе от спалнята. Дори сега, когато си тръгваше, бе облечен в един от костюмите си, косата му бе пригладена както винаги, лицето му — гладко избръснато и сякаш съвсем леко гримирано.

— Добър ден — поздрави отсечено той.

— Отивате ли някъде?

— Приех предложение за нова работа.

— Какво?

— Напускам. Ще ме вземат след около двайсет минути.

— Чакайте, няма ли да дадете предизвестие!

— Тази сутрин банката отказа да приеме чека ми. Вашият приятел или какъвто ви се пада и неговото семейство ми дължат две хиляди деветстотин осемдесет и седем долара и двайсет и два цента. Вярвам, че пропуснатото плащане ме освобождава от клаузата в договора ми, която ме задължава да дам предизвестие.

Лизи поклати глава.

— Не може да напуснете просто така.

— Не мога ли? Бих ви препоръчал да последвате примера ми, но вие изглежда сте склонна да продължите да се обвързвате още по-тясно с това семейство. Надявам се, че получавате съответната емоционална компенсация. В противен случай вашата саможертва би била смехотворна.

Лизи се обърна настрани, а мистър Харис каза:

— Моля, кажете на Лейн, че оставям писмото, в което съобщавам за напускането си върху бюрото на иконома. И няма да се разделите с мен така намусена, нали?

Лизи излезе в коридора и каза:

— О, не съм намусена, или както му казвате. Ще ви помогна да изнесете багажа си от къщата. И с удоволствие ще кажа на Лейн къде да намери писмото ви. Надявам се, че в него съобщавате новия си адрес или поне телефонен номер. Все още сте в списъка на хората, които полицията на Шарлмонт иска да разпита.

„Добре, аз ще дойда при теб — помисли Лейн, докато караше поршето по алеята към къщата на Самюел Ти.“

Алеята, покрита с речни камъчета, бе оградена от дървета, посадени преди седемдесет и две години от прародителите на Самюел Ти. Дебелите стволове с грапава кора поддържаха огромните широко разпрострени клони, живописно отрупани със зелени листа, които хвърляха шарена сянка върху алеята, покрита със ситни светли камъчета. В далечината, насред хълмистите поля, къщата на фермата изобщо нямаше селски вид. Елегантна, със съвършени пропорции и почти толкова стара, колкото Ийстърли, покритата със застъпващи се дъски къща имаше покрив с високо било, а забележителна веранда я обграждаше отвсякъде.

Лейн паркира до стария ягуар, излезе от колата си и тръгна към входната врата, която бе широко отворена. Той почука върху касата и извика:

— Самюел Ти?

Вътрешността на къщата беше тъмна и той се самопокани. Влезе и усети приятна миризма. Лимон. Старо дърво. Нещо сладко, подобно на току-що изпечени канелени кифлички.

— Самюел Ти?

Някакъв шум привлече вниманието му и той проследи звука, който го отведе в библиотеката…

— О, по дяволите… — той бързо се отдръпна от вратата, извръщайки глава от гледката на напълно гола червенокоса жена, седнала в скута на Самюел Ти. — Почуках на входната врата.

— Всичко е наред, старче.

Самюел Ти изобщо не изглеждаше притеснен, а червенокосата Тифании Тифании Тифании също бе от неговата партия. От онова, което едва долавяше с периферното си зрение, Лейн разбра, че тя дори не си дава труда да се облече. Но пък дрехите й може би бяха в друга част на къщата. На поляната. Закачени на някое дърво.

— Чакай ме горе — каза Самюел Ти.

Жената отговори нещо неясно, после се чу звук от целувка. После моделът — защото тя беше красива и висока като модел — мина бавно край него, облечена в една от официалните ризи на Самюел Ти.

— Здрасти — каза тя с глас като уиски — плътен и вероятно опияняващ за повечето мъже.

— Да, довиждане — каза той, без да й обръща внимание, и се присъедини към приятеля си.

Самюел Ти загръщаше черния копринен халат, сядайки на дивана със замаян израз на лицето. Той оправи разрошената си коса с длани и се прозя, загледан през прозореца.