Дж. Уорд - Ангелският дял

Лейн седна на стола, на който се бе очертал задникът на Джеф.

— Както и да е, достатъчно за това. Щом ти не си пуснал информацията, кой тогава?

— Висшият мениджмънт. Искам да кажа, нали имам информацията от техните източници. Разпечатките, по които правя анализите, са продукт от тяхната работа.

Лейн разтърка слепоочията си така, сякаш го болеше глава.

— Разбира се.

— Виж, Лейн, не можеш да ги превърнеш в статуи и очевидно те не стоят мирно и тихо, което не е изненада. Сега не е моментът компанията да остава без управление.

— Да, имам нужда от човек, който временно да ръководи компанията. Председателят на борда иска да се срещне с мен. Той сигурно също мисли за това.

— Е, просто в случай, че не съм се изразил ясно — докато не поемеш управлението, то е в ръцете на онези задници от висшия мениджмънт, които изхвърли.

— Но аз не съм квалифициран. Единственото, което знам със сигурност, е, че не знам нищо за ръководенето на бизнес от такава величина — вдигна ръце във въздуха. — За бога, в момента не мога да се тревожа за това. Трябва да се справя с поклонението на татко утре, после да продължа нататък. По дяволите, Едуард трябваше да поеме бизнеса.

В последвалата тишина Джеф приглади завивките на бедрата си, защото не знаеше какво друго да направи. Накрая каза полу на шега:

— Кога ще си получа обратно камериерката? И то не за да изчисти банята.

— Това зависи от теб. Аз съм работодател, не сводник.

— Значи ти ръководиш семейството, а?

— Няма друг доброволец за тази работа — Лейн стана. — Може би заради случилото се с последния, който се опита.

— Имаш качествата, човече. Можеш да го направиш.

Лейн отиде до него и му подаде ръка.

— Наистина съжалявам. Аз те поставих в това положение. Честно. И след като това приключи, обещавам, че никога повече няма да те потърся. За нищо.

Джеф прецени за миг какво му предлагат. После пое подадената му ръка.

— Да, добре, не ти прощавам.

— Защо тогава стискаш ръката ми?

— Защото съм един от онези хора, които лесно забравят. Знам, знам, това е недостатък. Но до този момент е работил за мен и помага и на теб, така че принципите да вървят по дяволите.

– Е, така е по-добре.

Ричард Пфорд се настани в семейната дневна в Ийстърли около девет часът същата вечер, а Джин направи физиономия и му каза, че нравите му подхождат повече на петдесетте години на миналия век. Но истината беше, че беше останала, за да говори с него и докато го гледаше как отива към бара, сякаш е господар на имението, си напомни колко много го презира.

След като си наля бърбън, той се настани в кървавочервения кожен стол до дивана, на който се бе сгушила тя. Стаята не бе голяма, а маслените картини на наградените чистокръвни коне на семейство Брадфорд, които висяха по стените с ламперия, я караха да изглежда дори още по-малка. Физическата близост на Пфорд обаче я смаляваше толкова, че й се струваше, че широкоекранният телевизор, по който предаваха „Истинските съпруги от Бевърли Хилс“ [49] Американско риалити шоу. — Бел.р. , е заврян в лицето й.

— Защо гледаш тази безсмислица? — запита той.

— Защото ми харесва.

— Загуба на време — взе дистанционното и смени канала. Сега на екрана се виждаше някакъв финансов специалист с червена вратовръзка и светлосиня риза. — Трябва да гледаш неща, които имат стойност.

„Тогава ми позволи да откъсна поглед от теб“, помисли си тя.

— Трябва да поговорим за приема — тя присви очи. — И трябва да те запозная с Амелия.

— С кого? — запита той, без да откъсне очи от екрана.

— Дъщеря ми.

Това привлече вниманието му, той я погледна и повдигна едната си тънка вежда.

— Къде е тя? У дома ли?

— Да.

Джин протегна ръка към вътрешния телефон, дискретно скрит зад лампа, изработена от сребърен трофей от миналия век. Вдигна слушалката и се обади на иконома.

— Мистър Харис? Бихте ли довели Амелия тук? Благодаря ви.

Затвори и погледна Ричард.

— Трябва да платиш приема, който ще дадем в събота. Можеш да ми напишеш чека. Около петдесет хиляди. Ако ми трябват повече, ще дойда отново при теб.

Ричард свали чашата си и я погледна.

— Защо да плащам за каквото и да било?

— Защото ще се женим. Двамата.

— В твоя дом.

— И няма да допринесеш с нищо?

— Вече съм допринесъл.

Тя погледна пръстена си.

— Ричард, живееш под този покрив, ядеш храната ни…

Той се засмя и завъртя чашата си.

— Не подхващаш сериозно този спор, нали?