Дж. Уорд - Ангелският дял

— Много по-сантиментален си, отколкото показваш, Гари.

— Не съм ходил на училище, забрави ли? Не знам значението на тези сложни думи.

— Мисля, че знаеш съвсем точно какво означават — Лизи го удари леко по ръката. — И ако решиш да дойдеш в часовете за бдение, можеш да се присъединиш към мен и Грета.

— Имам работа за вършене. Нямам време за такива неща.

— Разбирам — скочи от масата. — Е, ще тръгвам. Поръчала съм всичко, а мис Аврора, разбира се, отговаря за храната.

— Как се справя онзи глупак — икономът?

— Не е толкова лош.

— Зависи какво използваш за сравнение.

Със смях тя вдигна ръка за довиждане и тръгна към вратата. Но не бе стигнала далече, когато той каза:

— Мис Лизи?

Тя се обърна и затъкна полото си в късите панталони.

— Да?

— Тази година ще правят ли нещо за рождения ден на Малката Вирджиния? Трябва ли аз да направя нещо?

— О, господи. Забравих за това. Не мисля, че правихме нещо миналата година, нали?

— Тя става на шейсет и пет. Тази е единствената причина да питам.

— Това е годишнина — Лизи се замисли за жената в леглото горе. — Ще питам. Утре трябва да подменя цветята й.

— Има ранни макове.

— И аз мислех същото.

— Кажи ми, ако трябва да свърша още нещо.

— Винаги, Гари. Винаги.

Когато Лейн най-после се върна в Ийстърли — струваше му се, че е прекарал години в компанията на онази репортерка — отиде направо на втория етаж, като мина покрай официалната трапезария, където бе сервирана вечерята, без да обърне внимание на мистър Харис, който все мърмореше за едно или друго.

Стигна до вратата на дядо си, почука веднъж и я отвори широко…

Тифании Тифании Тифании седна бързо в леглото и дръпна завивките, за да прикрие очевидната си голота.

— Моля те, извини ни — каза й той. — Имаме работа.

Джеф й кимна да излезе, но тя не бързаше, разхождаше се наоколо, загърната в чаршаф, а Джеф седна и се зави със завивките.

Тя отиде в банята и излезе оттам в униформата си. След което бързо напусна стаята, но Лейн бе сигурен, че нарочно остави черните си бикини на пода до леглото.

— Беше по взаимно съгласие — измърмори Джеф. — Разрешено ли ми е да излизам навън за чист въздух…

— В местния вестник знаят всичко. Всичко.

Джеф отвори уста, а Лейн рязко каза:

— Нямаше нужда да ме прецакваш така!

— Мислиш, че аз съм говорил с пресата? — Джеф отметна глава назад и се засмя. — Мислиш, че съм взел пари срещу историята…

— Имат информацията, по която работиш ти. Страница по страница. Обясни ми как е станало. Мислех, че мога да ти имам доверие…

— Съжалявам, обвиняваш ме в нечестна игра след това, което ме изнуди да направя за теб? Наистина ли?

— Ти ме прецака.

— Окей, първо, ако смятах да те прецакам така, щях да се обърна към „Уол Стрийт Джърнъл“, а не към „Шарлмонт Хералд Пост Леджър“ или както там, по дяволите, е името на вестника. Мога да назова половин дузина репортери в Ню Йорк. Но тук, в проклетия щат Кентъки, не знам на кого да се обадя. И още повече, когато този малък кошмар свърши, ще се върна в Манхатън. Мислиш ли, че не мога да се възползвам от една-две услуги, които ми дължат? Новината за семейството ти и вашия бизнес с бърбън е голяма работа, задник. По-голяма, отколкото заслужава някой малък провинциален вестник. Така че, да, ако аз се канех да пусна информацията, щях да поискам нещо лично за себе си.

Лейн задиша тежко.

— Исусе Христе.

— Също така не бих назовавал името му. Но аз съм евреин.

Лейн наведе глава и потърка очи. После закрачи из стаята. Мина между леглото и бюрото. Между бюрото и един от прозорците. После пак между прозореца и бюрото.

Спря се при прозореца. Нощта още не бе дошла, но скоро щеше да се спусне, слънцето бе ниско на хоризонта и оцветяваше в розово и пурпурно извивките на земята. С периферното си зрение забелязваше записките, компютрите и разпечатките, върху които Джеф работеше.

После отбеляза факта, че бившият му съквартирант е гол в другия край на стаята и го гледа втренчено, но изражението му е чуждо и далечно. Зад гнева, който току-що бе демонстрирал, се криеше истинска болка.

— Съжалявам — каза тихо Лейн. — Съжалявам… Направих грешни заключения.

— Благодаря.

— Също така съжалявам, че те карам да вършиш това. Просто… сякаш изгубвам проклетия си разсъдък. Чувствам се така, сякаш съм в горяща къща и всички изходи са обхванати от пламъци. Горя, отчаян съм и ми е ужасно писнало от това.