Дж. Уорд - Ангелският дял

И не беше сигурен дали иска да го види.

Разтвори широко двете крила.

— Едуард…

В офиса бе тъмно. Включи осветлението, но помещението бе безлюдно.

— Къде си, по дяволите…

Обърна се и видя Едуард зад себе си.

— Търсиш ли ме?

Лейн изруга и сложи ръка на гърдите си.

— Какво правиш тук?

— Дошъл съм на гости в старото свърталище.

Лейн огледа ръцете му, джобовете му, надникна зад гърба му.

— Сериозно. Какво правиш?

— Къде е висшият мениджмънт?

— В по-малките офиси в центъра на града.

— Уволнил си ги?

— Казах им да се махат — прецени изражението на брат си. — В противен случай щяха да свършат в затвора.

Едуард се усмихна.

— Сам ли ще управляваш компанията?

— Не.

Настъпи пауза в разговора.

— Какъв е планът тогава?

— Исках само да се махнат оттук.

— И мислиш, че това ще спре изтичането на пари?

— Татко е мъртъв. Мисля, че това ще го спре. Но няма да рискувам, докато не го разбера със сигурност.

Едуард кимна.

— Е, не грешиш. Изобщо не грешиш. Но може би трябва да помислиш кой ще застане начело сега, след като той е мъртъв.

— Случайно да си търсиш работа?

— Имам работа. А и сега съм алкохолик.

Лейн погледна над рамото на брат си към празната чакалня.

— Едуард, трябва да знам нещо. И то трябва да си остане между теб и мен, окей? Тук сме само двамата.

— Всъщност навсякъде има скрити камери и микрофони. Тук нищо не може да остане в тайна, така че внимавай какво ще питаш.

Лейн откри, че му се иска още едно питие. И след миг каза:

— Ще дойдеш ли за бдението на татко?

— Не знам защо трябва. Не съм в траур и нямам намерение да му засвидетелствам уважение. Не се обиждай.

— Не се обиждам и мога да те разбера. Но майка ни вероятно ще слезе.

— Така ли мислиш?

Лейн кимна. И зачака брат му да продължи. Той обаче мълчеше.

— Чуй, Едуард… Наистина съжалявам за…

— Нищо. Не можеш да съжаляваш, за каквото и да е, защото вината за нищо от ставащото не е твоя. Човек може да се извинява само за собствените си грешки. Това ли е всичко, малки братко?

Лейн не можа да се сети какво друго да каже и Едуард кимна.

— В такъв случай, сбогом. Грижи се за себе си и не ми се обаждай, ако имаш нужда от нещо. Не съм източникът, от който имаш нужда.

Поршето привлече голямо внимание, докато Лейн шофираше Су из Ролинг Медоус, но не защото караше бързо. Видът на колата и ревът на двигателя бяха достатъчни да накарат хората, които разхождаха кучетата си, децата, които играеха по алеите и майките, които бутаха колички, да обърнат погледи. Къщите бяха нагъсто, но бяха достатъчно големи, повечето тухлени, със сводести или еркерни прозорци на първите етажи, както и обикновени, но украсени с первази, на вторите етажи — като деца, които имат еднакъв цвят на лицето, но различни черти. На късите алеи пред тях бяха паркирани автомобили волво, инфинити или акура, над вратите на гаражите имаше баскетболни кошове, а в задните дворове — веранди с грилове.

Лъчите на следобедното слънце струяха върху достойните за пощенска картичка дървета, всички морави бяха тучни и зелени и всички деца, които тичаха на тълпи, напомняха за поколението преди ерата на компютрите.

Тихо, но настоятелно, навигацията го водеше през лабиринтите от улици, от двете страни, на които растяха цветя и дървета, някои от които плодови.

„Сирийз Съркъл“ не бе по-различна от другите улици и алеи в квартала. И като стигна до дома, който търсеше, откри, че той също не се различава от останалите.

Лейн спря спортния автомобил от другата страна на улицата. Тъй като покривът бе свален, чуваше ритмичното тупкане на баскетболна топка зад гаража, което отекваше от стената на съседната къща.

Изгаси двигателя, слезе и прекоси улицата по посока на звука. Детето не се виждаше, защото бе зад къщата, а на Лейн му се прииска да се върне в колата и да потегли.

Не защото не можеше да се изправи пред живото и дишащо доказателство за изневярата на баща си, не се страхуваше да погледне в лицето, което толкова много приличаше на неговото. И не, не му влияеше и фактът, че някакъв непознат е от неговата кръв и присъства в завещанието.

Просто бе прекалено изтощен, за да се грижи и за някого другиго. Проблемът беше, че това бедно дете, макар и да не бе виновно, щеше да бъде погълнато в черната дупка на Брадфордови и трябваше някак си да се погрижат за него.

Беше като печалба от лотарията. Особено сега, когато нямаше пари.