Дж. Уорд - Ангелският дял

О, господи!

— Тя не е виновна.

— Не е виновна? Четохме завещанието на дядо й, не говорехме за криминално деяние. Следователно не става въпрос за вина или липсата й.

— Ти я пренебрегваш.

— Знаеш ли… — посочи я с показалец. — Доколкото разбирам, ти си последният човек, който трябва да обвинява някого, че пренебрегва момичето.

— Как се осмеляваш!

Самюел Ти я погледна над дългия капак на ягуара.

— Джин, нямам време за това. Трябва да отида да разговарям с адвоката на съпругата на брат ти, а това, за разлика от малката ти проява на…

— Просто не можеш да понасяш някой да не ти казва, че си Бог.

— Не, всъщност мисля, че не мога да понасям теб. Тази работа с Бога е само странично допълнение.

Не я изчака да каже каквото и да било. Запали двигателя, натисна няколко пъти педала за газта, за да се увери, че е подал газ, и потегли, следвайки пътеката, която колата на другия адвокат бе оставила по хълма, отдалечавайки се от Ийстърли.

Джин го гледаше как се отдалечава. А вътре в нея нещо крещеше.

Заради Амелия. Заради Самюел Ти. Заради Ричард.

И главно… заради нея и всички грешки, които бе направила. И тъгата, която идваше със знанието, че на зрялата възраст от трийсет и три години не й е останало достатъчно време да поправи сторените злини.

Лейн отиде зад къщата с надеждата да хване Едуард, преди да е потеглил. Без съмнение брат му бе тръгнал по коридорите и стълбите за прислугата, защото след новината за самоубийството на баща им пред входната врата бяха паркирани превозните средства на медиите. И също така без съмнение, като се има предвид съдържанието на завещанието, Едуард бързаше да си тръгне.

Нямаше адекватни думи за стореното от баща им. Да отреже първородния си син от завещанието бе, от една страна, напълно типично за Уилям, но от друга, бе жестока изненада.

Последно пращане по дяволите, на което не можеше да бъде отговорено, мъртвият бе отнесъл коза си в гроба.

И на Лейн му се искаше да… каже нещо или да… нямаше идея какво. Не се съмняваше, че Едуард не се интересува от онова, което можеше да му каже, но просто трябваше да опита — с надеждата, че брат му в тих момент на размисъл може би щеше да си спомни усилието, колкото и неловко да бе то.

В късата колона от коли през бизнес центъра не се виждаше пикапа на "Ред енд Блек“, но Лейн откри стара тойота, паркирана до червения мерцедес, който бе дал на мис Аврора. Едуард трябва да е дошъл с нея, но не беше зад кормилото и не куцукаше към нея. Всъщност, той не се виждаше никъде.

Лейн влезе през задната врата на кухнята и завари мис Аврора до печката.

— Виждала ли си Едуард?

— Той тук ли е? — запита тя и се обърна към него. — Кажи му да дойде при мен.

— Не знам къде е.

Лейн огледа набързо първия етаж, после се спря при стълбите. Нямаше причина брат му да полага усилие да се качва горе.

„Къде си?“, каза на себе си.

Излезе през една от многото врати, които водеха към градината, и отиде до бизнес центъра. Всички френски прозорци от страната на цветята бяха заключени и трябваше да заобиколи и да отиде до задния вход, който имаше алармена инсталация.

Щом влезе, разбра, че е намерил Едуард. Лампите отново светеха — брат му трябва да бе включил отново електричеството.

— Едуард?

Тръгна по покрития с килим коридор, като поглеждаше в празните офиси. Телефонът му се беше подпалил от обажданията на членовете на борда, всички гневни вицепрезиденти и дори адвокатът на корпорацията. Но нито един от тях не се бе осмелил да дойде в Ийстърли и това му показваше, че ги държи с нещо. А ако бяха заети да крият доказателства и от помещенията в центъра на града? Нямаше значение. Джеф може и да не хранеше добри чувства към него в момента, но бе запазил в отделни файлове всичко, което можеше да се намери в мрежата.

Така че всяка промяна щеше да бъде толкова уличаваща, колкото злоупотребата, която трябваше да прикрие.

Лейн продължи към офиса на баща си, усещайки колко тежко бие сърцето му и как умът му се опитва да изгради защитна стена. Чувстваше се като някой, който се мъчи да се скрие от бомба, готова да избухне всеки момент.

— Едуард?

Закрачи по-бавно, като стигна чакалнята, след която бе офисът на баща му.

— Едуард…?

Вратата бе затворена, но не можеше да си спомни дали той я е затворил преди два дни, когато изгони служителите от висшия мениджмънт. Протегна ръка към дръжката, без да има представа какво ще намери от другата страна на вратата.