Дж. Уорд - Ангелският дял

— И това слага край на клаузите — каза мистър Джеферсън и свали очилата си за четене. — Бих искал да използвам възможността да отговоря на въпросите ви. В момента завещанието се легализира и изпълнението му скоро ще започне.

Цареше мълчание. После Лейн заговори:

— Вярвам, че казахте всичко. Ще се видим отвън. Самюел Ти, ще се присъединиш ли към нас?

Джин наведе глава и погледът й проследи Самюел Ти, който стана и отиде да отвори двойната врата за клиента си и адвоката на баща му. Не я погледна. Не беше я поздравил, нито отбелязал присъствието й по някакъв начин.

Но това тук бе делова среща.

За едно можеше да се разчита на Самюел Ти — независимо колко див и луд можеше да бъде, когато беше в ролята си на адвокат, нищо не можеше да го смути.

Тя буквално не съществуваше. Както и всеки друг, който нямаше отношение към интереса на клиента му.

Обикновено това разделяне на нещата предизвикваше раздразнението й и й се приискваше да забие юмрук в лицето му, за да я забележи. Но когато го видеше около Амелия, това й желание се изпаряваше.

Беше невъзможно да не обръща внимание на това, което мълчанието й им причиняваше. Тя беше престъпник, крадеше от тях години, които им се полагаха, лишаваше ги от знание, което бе тяхно право. И за първи път изпита вина, която бе толкова остра, че бе сигурна, че кърви вътрешно.

Но идеята да разкрие всичко… Не, тя бе твърде далеч от такова действие. Разстоянието бе непреодолимо и към него се прибавяха дни и нощи, дребни и значими случки и тя не беше в състояние да го измине.

Да, помисли си тя. Това бе причината за нейната драма, коренът на бягството й. Ако в лицето ти дрънчат цимбали, не чуваш нищо друго. Особено ако става въпрос за съвестта ти.

Нейната съвест.

— Добре ли си?

Изтръгната от мислите си, тя вдигна поглед и видя брат си Едуард, но трябваше да премигне, за да се разпръснат сълзите й и да го види ясно.

— Няма ми нищо — каза тя сковано.

А той си мислеше, че причината е у него.

— Но разбира се — тя изтри очите си. — Едуард… ти си…

„Не изглежда добре“, помисли си и това я накара да престане да мисли за проблемите си.

Господи, да го види прегърбен и толкова болезнено слаб, толкова различен от главата на семейството, какъвто винаги си го бе представяла, бе нещо, което не можеше да понесе. Беше толкова странно. Беше й по-лесно да изгуби баща си, отколкото да живее с това ново превъплъщение на брат си.

— Добре съм — каза той, след като тя не довърши изречението. — А ти?

„Разпадам се — помисли си тя. — Аз съм като семейното богатство, първо се разпадам тайно… а после всички могат да го видят.“

— И аз съм добре — махна с ръка. — Виж ни само, говорим като родителите си.

Стана от стола, прегърна го и трепна, като усети само кости и нищо друго. Той я потупа тромаво, преди да отстъпи назад.

— Разбирам, че трябва да те поздравя — поклони се сковано. — Ще се опитам да дойда на сватбата. Кога е тя?

— А… в петък. Не, в събота. Аз… не знам. Ще се оженим в общината в петък. Не съм сигурна за приема.

Внезапно това беше станало последното нещо, което я интересуваше.

— В петък — кимна той. — Добре. Най-добри пожелания и на теб, и на годеника ти.

С тези думи той се обърна, а тя едва не скочи пред него, за да го запита какво наистина мисли: предишният Едуард никога не би проявил такава апатия относно Ричард. На Едуард години наред му се налагаше да прави бизнес с „Пфорд Дистрибюшънс“ и Ричард никога не го бе впечатлявал особено.

А ако старият Едуард знаеше какво става зад затворените врати?

Щеше да иска да убие Ричард.

Но той вече бе в друг свят, макар тя да изглеждаше твърдо решена да застане на пътя му. И двамата не бяха в добро състояние, нали?

Останала сама в стаята, Джин седна и остана на мястото си, обзета от странна парализа. А междувременно гласовете и стъпките се отдалечаваха. И отвън на моравата и слънчевата светлина, недалеч от лехата с бръшляна, където бяха направили ужасното откритие, двамата адвокати и брат й бяха потънали в разговор.

Тя гледаше втренчено Самюел Ти през старомодния прозорец. Лицето му като че ли никога нямаше да се промени. Беше все така изсечено и съвършено оформено, както винаги, косата му — малко прекалено дълга и докосваща яката на ризата му. Тялото му, високо и стройно, беше като закачалка за ръчно ушития костюм, който падаше точно така, както шивачът искаше.

Представи си го в мазето за виното как чука онова момиче на масата по време на обяда след дербито. Джин беше там и плачеше, когато той се бе прокраднал и бе взел момичето така, че стоновете му звучаха като тези на порнозвезда.