Дж. Уорд - Ангелският дял

— Ти не беше с мен — измърмори Едуард.

— Има ли значение?

— За нещастие… има.

Поне адвокатът на баща му не закъсня.

Лейн погледна часовника си. Беше точно пет без петнайсет, когато мистър Харис въведе уважаемия Бабкок Джеферсън в главния салон на Ийстърли.

— Здравейте, мистър Джеферсън — каза Лейн и се изправи. — Добре е, че дойдохте.

— Моите съболезнования, Лейн.

Изпълнителят на завещанието на Уилям Болдуин беше облечен в тъмносин костюм, носеше червено-синя вратовръзка, а в джобчето на гърдите му имаше колосана бяла кърпичка. Беше на шейсет и няколко, богата версия на „доброто старо момче“, гушата му се подаваше над яката на официалната риза, предшестваше го мирисът на кубински пури и афтършейв „Бей Рам“. Здрависаха се.

Самюел Ти стана от другия диван.

— Мистър Джеферсън, тук съм в качеството си на адвокат на Лейн.

— Как е баща ти, Самюел Ти?

— Много добре.

— Предай му най-добрите ми чувства. И всеки, получил покана от семейството, е добре дошъл тук.

— Мистър Джеферсън — заговори Лейн, — това е годеницата ми Лизи Кинг.

Иии това сложи край на разговора. Джин направи физиономия, Самюел Ти се усмихна, а мистър Джеферсън се поклони. Лизи хвърли изненадан поглед на Лейн, после се съвзе, стисна ръката на адвоката и му се усмихна.

— Това е доста отскоро.

За миг мистър Джеферсън изглеждаше завладян от чара й, очите му дружелюбно блестяха.

— Е, поздравления! — мистър Джеферсън кимна по посока на Лейн. — Бих казал, че вие сте по-добро решение, но това ще бъде неуважение към предишната госпожа. Но да, вие сте огромно подобрение.

Лизи се засмя.

— А вие сте чаровник, нали?

— Чак до ловджийските ми ботуши, мадам — мистър Джеферсън отново стана сериозен и погледна Лейн. — Къде са братята ти?

Лейн отново зае мястото си до Лизи.

— Не знам къде е Макс, а Едуард е…

— Тук.

Едуард се материализира на входа и макар че го бе виждал преди ден-два, Лейн все още трябваше да свиква с външния му вид. Той беше току-що обръснат и бе взел душ, тъмната му коса бе влажна и се къдреше на врата — нещо, което не й бе позволено в предишните години. Панталоните едва не се смъкваха от ханша му, държеше ги само коланът от алигаторска кожа. Ризата му бе синя и семпла — останка от деловия му гардероб. Беше му много широка обаче, приличаше на дете, което облича дрехите на баща си.

И все пак внушаваше респект. С накуцване стигна до един от фотьойлите и седна.

— Мистър Джеферсън, хубаво е да те видя отново. Извини грубостта ми, но трябва да седна.

— Аз ще дойда при теб, синко.

Адвокатът остави куфарчето си на една от страничните масички и отиде до него.

— И аз се радвам да те видя отново.

Едуард му стисна ръката.

— Чувството е взаимно.

След това вече нямаше празни приказки. Едуард никога не бе одобрявал подобни разговори и мистър Джеферсън като че ли си спомни това.

— Поканили ли сте още някого?

Инстинктът на Лейн бе да изчака Едуард да отговори, но после се сети, че той се е заел с цялата тази бъркотия.

— Не — Лейн стана и отиде до вратата на кабинета. — Готови сме.

Затвори двете половини, после затвори и вратата, която водеше към фоайето. Обърна се и задържа погледа на Лизи. Тя седеше на тапицирания с коприна диван, облечена с къси панталони и поло, русата й коса бе прибрана назад, лицето й — открито.

Господи, обичаше я.

— Да го направим — каза Лейн сякаш на себе си.

Едуард постави лакти на подплатените дръжки на фотьойла и допря върховете на пръстите си. Седнал на тапицирания с коприна диван в другия край на салона, по-малкият му брат се бе свил уютно до градинарката Лизи и човек трябваше да признае, че удобството, с което двамата седяха един до друг, бе показателно за връзка, която не бе типична за браковете на членовете на семейство Брадфорд: личеше си от начина, по който я бе прегърнал през раменете, от това как дланта й почиваше на коляното му и от това как двамата се поглеждаха, сякаш за да видят дали другият е добре.

Той желаеше доброто на Лейн. Искрено.

Джин, от друга страна, бе в далеч по-традиционна връзка с бъдещия си съпруг. Ричард Пфорд не се виждаше никъде и това беше добре. Може и да сключваше брак с един от тях, но това тук бе само за семейството.

— Тук сме, за да прочетем последната воля и завещание на Уилям Уайът Болдуин — подхвана Бабкок, след като седна в другия фотьойл и отвори дипломатическото си куфарче в скута.