Дж. Уорд - Ангелският дял

Още една от онези усмивки. Няма спор, човекът имаше хубави зъби, прави и бели, и изобщо не бяха изкуствени.

— Добре. Може би ще пожелаете да отговорите на собствения си въпрос.

— Как е възможно да убия когото и да било? Едва успявам да измета пътеката.

Меримак погледна към пода, после пак към него.

— Току-що ми казахте, че е само въпрос на мотивация.

— Вие сте детектив от отдел „Убийства“. Трябва да знаете колко усилия се искат, за да убиеш някого. Баща ми бе здрав човек и в сегашното ми състояние той тежеше около двайсет и пет килограма повече от мен. Може и да не съм го обичал много силно, но това не означава, че съм бил готов да извърша отцеубийство.

— Можете ли да ми кажете къде бяхте в нощта, в която той е умрял?

— Бях тук.

— Има ли някой, който може да потвърди това…

— Аз мога.

Шелби излезе от килера, спокойна като Буда. Макар че лъжеше.

— Здравейте, мис — каза детективът, отиде при нея и й подаде ръка. — Аз съм от полицейското управление в Шарлмонт. А вие сте?

— Шелби Ландис — тя стисна ръката му и направи крачка назад. — Работя тук, в конюшните.

— Откога?

— Отскоро. Седмица или там някъде. Баща ми умря и ми каза да дойда тук.

Меримак погледна Едуард.

— И вие двамата бяхте…

— Просто тук — отвърна Едуард. — Не излизам много.

— Е. Сигурен съм, че ви е трудно — усмивка. — Позволете ми да ви попитам нещо. Каква кола карате?

Едуард сви рамене.

— Всъщност, нямам кола. Поршето ми е в Ийстърли. Вече не е толкова практично, колкото преди.

— Кога за последен път си бяхте у дома?

— Домът ми вече не е там. Живея тук.

— Чудесно. Кога за последен път бяхте в Ийстърли?

Едуард си спомни как двамата с Лейн влязоха в бизнес центъра, за да могат онези финансови доклади да видят бял свят. Технически онова не беше взлом, но Едуард със сигурност не бе желан там. А и беше откраднал корпоративна информация.

После го имаше онзи миг с мис Аврора, която го прегърна и докосна душата му.

В Ийстърли имаше много охранителни камери. Вън и вътре в къщата. И в бизнес центъра.

— Бях там преди два дни. Да се видя с брат си Лейн.

— И какво правихте, докато бяхте там?

— Говорих с него — използвах задна вратичка, за да открадна информация. Гледах как баща ми сключва сделка със Сътън. След като й показа, че го привлича сексуално. — Просто наваксахме.

— Хмм — усмивка. — Взехте ли някоя от другите коли? Искам да кажа, семейството ви има много коли, нали?

— Не.

— Така ли? Защото, когато бях там вчера, видях доста гаражи отзад. Точно срещу бизнес центъра, където е работел баща Ви.

— Не, не съм вземал някоя от другите коли.

— Ключовете за колите са в гаража, нали? В сейф, за който трябва да се знае комбинацията.

— Предполагам, че да.

— Знаете ли комбинацията, Едуард?

— И да съм я знаел, съм я забравил.

— И това се случва. Хората непрекъснато забравят кодове и пароли, нали? Кажете ми нещо, знаете ли дали баща ви е имал врагове? Някой, който е искал да му навреди? Да е имал причина да си отмъсти?

— Списъкът е дълъг.

— Така ли?

— Баща ми имаше навика да не се опитва да бъде приятен на хората.

— Можете ли да ми дадете определени примери?

— Всеки, с когото е имал работа в личен и професионален план. Това как ви се струва?

— Дразнещо, наистина. Казахте, че баща ви е бил здрав в сравнение с Вас. Но знаете ли дали не е бил болен от нещо?

— Баща ми вярваше, че истинските мъже не се разболяват.

— Окей — бележникът беше затворен, без детективът да е записал нещо в него. — Е, ако се сетите за нещо, което би ни помогнало, можете да ми се обадите. Който и да е от вас.

Едуард прие визитната картичка, която му подаде. В средата имаше златен печат — същият, който беше на ризата. А около него в подобие на слънце бяха напечатани името на Меримак и различните му номера и адреси.

Най-отдолу в курсив бе надписът: „Да служим и защитаваме“.

— Значи мислите, че е бил убит? — запита Едуард.

— А вие? — Меримак даде визитна картичка и на Шелби. — Вие какво мислите, Едуард?

— Нямам мнение.

Искаше да запита дали е заподозрян, но вече знаеше отговора. А и Меримак държеше картите си близо до гърдите си.

Усмивка.

— Е, приятно ми бе да разговарям и с двама ви. Знаете къде да ме намерите… и аз знам къде да ви намеря.

— Удоволствието бе изцяло мое.

Едуард наблюдаваше как детективът излезе бавно и спокойно в ярката слънчева светлина на ранния следобед. После загледа как полицейската кола без отличителни знаци пое по главната алея и излезе на пътя.