Дж. Уорд - Ангелският дял

Лизи влезе вътре, където беше тъмно и миришеше на газ, ботушите й трополяха по мръсния бетонов под. Трактори, индустриални косачки, машини за торене и камиони бяха строени в редици, чисти отвън и с поддържани винаги в ред двигатели.

— Гари? Тук ли си?

Офисът на главния градинар беше в далечния ъгъл, вътре светеше, както се виждаше през прашното стъкло.

— Гари?

— Не съм там. Тук съм.

— Да?

Тя смени посоката и заобиколи една дробилка и разни приспособления за снегорин с размерите на стар автомобил тойота „Ярис“.

— О, господи, не вдигай това! — каза рязко.

Лизи забърза нататък, но Гари не й обърна внимание, вдигна от пода част от двигател и го остави върху работната маса. Този подвиг щеше да бъде внушителен при всякакви обстоятелства, особено като се имаше предвид, че човекът бе с трийсет години по-възрастен от нея. Но пък имаше телосложението на булдог, беше силен като вол и закален като стълб на ограда.

— Гърбът ти — измърмори тя.

— Добре е — отвърна той с провлечен южняшки говор. — От какво имаш нужда, мис Лизи?

Не я погледна, но това не означаваше, че не я харесва. Всъщност двамата се разбираха добре. Когато започна работа тук, тя се приготви за конфликт, който обаче никога не стана действителност — Гари се оказа сладка душичка под грубата си външност.

— Значи знаеш за часовете за бдение край ковчега — каза тя.

— Знам, да.

Тя седна върху работната маса, залюля крака и загледа как той сглобява частите с бързи и сигурни ръце. Не натрапваше на другите своята компетентност, такъв си беше той. Доколкото Лизи знаеше, беше започнал да работи на полето още дванайсетгодишен и оттогава не беше преставал. Не беше женен. Никога не ползваше почивни дни. Не пиеше. И живееше в една от къщичките.

Ръководеше тридесетината си подчинени със справедлива, но твърда ръка.

Всички познаваха зелената му военна униформа и всички го уважаваха.

— Трябва ли ти гаечният ключ?

— Да.

Тя му го подаде, взе го обратно, когато свърши с него, и му подаде следващия инструмент, без да я е молил.

— Както и да е — продължи тя. — Хората ще дойдат утре и просто искам да съм сигурна, че сутринта ще полеят тревата при входа, ще подрежат чемширите край пътя днес следобед, ако ние не успеем, и ще почистят стъпалата и вътрешния двор.

— Да, мис. Имаш ли нужда от нещо за задните градини?

— Мисля, че са в добра форма. Но двете с Грета ще огледаме всичко.

— Едно от момчетата ще полее тревата край басейна.

— Добре. Отвертка?

— Да.

Докато му подаваше и вземаше обратно инструментите, той запита:

— Вярно ли е за онова, което си намерила?

— Грета го намери. И да, вярно е.

Той не вдигна поглед от работата си, ръцете му с изпъкнали вени и дебели пръсти не преставаха да работят.

— Ха.

— Не знам, Гари. До онзи момент като всички други мислех, че е скочил от моста. Но вече не мисля така.

— Полицията дойде ли?

— Да. Двама детективи от отдел „Убийства“. Същите, които бяха тук заради смъртта на Розалинда. Разговарях малко с тях тази сутрин. Вероятно ще искат да разпитат и теб, и всеки, който е бил тук по времето на смъртта му.

— Тъжна работа.

— Много. Макар че не го харесвах.

Замисли се за четенето на завещанието. Господи, беше като сцена от стар филм, наследниците, събрани в луксозна стая, и изтъкнат адвокат изрежда клаузите с глас като на Чарлтън Хестън [48] Чарлтън Хестън (на английски: Charlton Heston) е американски филмов, театрален и телевизионен актьор, роден през 1923 година, починал през 2008 година. — Бел.р. .

— Какво те питаха? Детективите.

— Само как сме го намерили. Къде съм била през последните два дни. Както казах, ще говорят с всички, сигурна съм.

— Да.

Подаде му клещите.

— Персоналът също е поканен.

— Край ковчега?

— Аха. Всички могат да покажат уважението си.

— Няма да искат мръсна мишка като мен в къщата.

— Ще бъдеш добре дошъл. Аз ще отида.

— Защото е баща на твоя човек.

Лизи се изчерви.

— Откъде знаеш за мен и Лейн?

— Няма нещо, което да става тук, и аз да не знам за него, момиче.

Спря работата си и взе стария червен парцал. Докато бършеше ръцете си, най-после я погледна, обруленото му лице бе нежно.

— По-добре е Лейн да се държи с теб както трябва. Или ще измисля къде да заровя тялото.

Лизи се засмя.

— Бих те прегърнала, но ще припаднеш.

— О, не знам за това — но пристъпваше от крак на крак, сякаш бе смутен. — Мисля, обаче, че той се държи добре с теб, иначе нямаше да си с него. Освен това виждал съм го как те гледа. В очите му има любов към теб от години.