Дж. Уорд - Ангелският дял

Всъщност месеци наред бе преговаряла със седемте семейства, които притежаваха земята — а милионите, които им бе дала, бяха нищо в сравнение с онова, което предлагаха въглищните компании. Собствениците обаче искаха точно онова, което бе обещала да им даде в добавка към парите в брой — и в момента тя правеше точно това.

Завинаги диви. Завинаги такива, каквито ги бе създал добрият Господ, както би казал Рейнолдс.

— И така — каза тя с усмивка, — мислите ли, че щатът ще плати за табела, ако им дам всичките тези акри?

Дъгни се наведе към нея и я докосна по ръката.

— Да, мисля, че това може да бъде уредено.

За миг бе готова да се закълне, че очите му се спряха малко по-дълго от необходимото върху устните й — но после си помисли: „Не, трябва да съм си го въобразила“.

„Дяволите да те вземат, Едуард.“

Компанията се развали малко след това, Джорджтоу си тръгна с чека за пет милиона долара в джоба, а преподобният — с насрочена среща с адвоката й.

Дъгни остана последен, а другите закрачиха по алеята, влязоха в колите си и подкараха.

— И така — каза тя, като се обърна към него. — Ще ми е много трудно да направя нещо подобно отново.

— Семейството ви винаги е било така щедро — и тук, в Шарлмонт, и въобще към обществото.

Сътън загледа как червената светлина и от последните стопове изчезва надолу по хълма.

— Не е нужно да бъде нещо голямо. Не и в този случай. Изпитвам всичките тези… чувства… и трябва да направя нещо по въпроса. Не мога да ги държа вътре в себе си, а са толкова силни, че… — докосна гърдите си. — Прекалено силни са.

— Знам съвсем точно как се чувствате — лицето на Дъгни се изопна. — Аз самият съм минал по този път.

— Баща ми още не е умрял, но усещам, че малко по малко го губя — погледът й се спря на върховете на дърветата в далечината, на извиващата се линия — там, където разлистените клони на дърветата се сливаха с кадифения мрак на нощното небе. — Да го гледам как ден след ден губи сили, не е само страдание. Това ми напомня за болката, която ще дойде със смъртта му и мразя… Сега всеки миг с него има значение.

Дъгни затвори очи.

— Да. Спомням си тези чувства. Толкова съжалявам.

— Е… — искаше й се да не е била толкова откровена. — Не исках да говоря за това.

— Говорете колкото искате. Понякога това е единственият начин човек да се почувства добре в кожата си. Да си този, който остава, е специален вид ад.

Сътън го погледна.

— Той е всичко, което имам.

— Не сте сама. Не и ако не искате да бъдете.

— Както и да е — приглади косата си. Надяваше се, че смехът й не е прозвучал толкова неловко, колкото се чувстваше. — Следващият път ще получите просто вечеря.

— И кога ще бъде това? — запита той тихо. — Щастлив съм да бъда търпелив, но се надявам, че няма да се наложи да чакам много дълго.

Сътън повдигна вежди.

— На среща ли ме каните?

— Да, мадам. Вярвам, че е така — Дъгни отмести поглед встрани и се засмя. — Прекалено много ли е? Съжалявам.

— Не, аз, ах… не, аз само…

— Да, страхувам се, че намеренията ми бяха почтени, но не непременно платонически, когато дойдох тук тази вечер.

„Дяволите да те вземат, Едуард“, помисли си тя отново.

И изведнъж рязко усети присъствието на тримата полицаи, които стояха дискретно на няколко метра от тях. Усети също, че се изчервява.

— Не исках да усложнявам нещата — каза Дъгни и взе ръката й в своята. — Като че ли, ако ги бях усложнил, щяхме да можем да забравим, че някога съм преминал границата.

— Аз, ъъъ…

— Нека просто да забравим това, става ли? — каза губернаторът без острота в гласа. — Ще го приема като житейски опит и ще продължа нататък.

— Опит?

Той потърка челюстта си с палец.

— Не съм канил много жени на среща. Откакто моята Мерилин умря. И знаете ли, статистически това увеличава шансовете ми някога да ми кажат „да“ и тъй като съм оптимист, ще извлека положителното от тази вечер — плюс онези четири планини.

Сътън се засмя.

— Значи и други са ви казвали „не“? Трудно ми е да повярвам.

— Е, всъщност… Вие сте първата, която съм поканил на среща. Но както казах, получавал съм откази и съм го преживял — усмихна се и протегна ръка към лицето й. — Устата ви е отворена.

— Просто съм изненадана — тя се засмя. — Че съм първата — искам да кажа, о… по дяволите.

Губернаторът се засмя в отговор, после отново стана сериозен.

— Беше ми толкова трудно, когато изгубих Мерилин, а и мина много време, откакто ми е харесвала жена, ако трябва да бъда откровен. И макар че това няма да ме накара да блесна… бяха ми необходими два месеца да събера смелост да ви поканя.