Дж. Уорд - Ангелският дял

— Ако поемеш по този път, ти си задник. И това не се променя само защото се правиш на „бедния аз“.

— Щеше да направиш същото, ако беше в моето положение.

— Не, нямаше.

— Няма как да го знаеш. Повярвай ми. Неща като това променят всичко.

— Вече го каза — сряза го Джеф.

През ума му преминаха спомени за тях двамата в университета, по време на лекциите, на ваканциите, за които плащаше Лейн. Имаше игри на покер и шеги, жени и още жени — особено от страна на Лейн.

Никога не бе мислил, че Джеф ще продължи да е част от живота му. Но сега не разполагаше с достатъчно време, нито с достатъчно възможности и беше на дъното.

— Не съм като баща си — каза Лейн.

— Значи вашето семейство е склонно и към илюзии. Страшни гени имате, по дяволите, наистина забележителни гени.

— Това е телефонният указател на компанията. Ето го телефона. Хм…компютърът. Това е бюро. И… да, това е стол, — думите на Мак се изчерпиха и той огледа приемната на Старото място. Като че ли някой щеше да изскочи иззад някоя мебел и да му подаде спасително въже.

Съвършената Бет, както бе започнал да мисли за нея, само се засмя.

— Не се тревожи. Ще се ориентирам. Имам ли нужда от име и парола, за да вляза в системата? — на празния му поглед отвърна, като потупа с пръсти указателя. — Океееей, ще се обадя на отдела по информационни технологии и ще получа информацията. Освен ако от "Човешки ресурси“ вече не са наясно по въпроса.

Тя свали чантата си от рамото и я сложи под бюрото.

— Не се тревожи. Ще се погрижа за всичко. Каза ли им вече, че съм наета?

— Аз…

— Точно така, какво ще кажеш да им изпратиш имейл? И че ще им се обадя, за да мога да задвижа всичко?

— Искам да знаеш, че въпреки изумителната некомпетентност, която демонстрирам в момента, съм наистина добър в много неща. И производството на бърбън е едно от тях.

Тя му се усмихна, а Мак откри, че я гледа в очите малко повече от необходимото. В червената блуза, черната пола и ниските обувки тя беше чиста, привлекателна и семпла.

— Е, добра съм в работата си — каза Бет. — Точно затова и ме нае. Така че ти се грижи за твоите си неща, а аз ще се грижа за моите и ще…

Вратата се отвори и влезе Лейн Болдуин. Изглеждаше така, сякаш бе претърпял автомобилна злополука, след която никой не се е погрижил за раните му: лицето му бе изопнато, косата му — пълна бъркотия, движенията — некоординирани.

— Ще се повозим с колата — каза той мрачно. — Хайде.

— Бет Луис, моята нова секретарка, това е Лейн Болдуин, който е онзи, за когото го мислиш.

Бет вдигна ръка, а Мак преднамерено не обърна внимание на привлекателността й. Но пък Лейн беше влизал няколко пъти в списъка на най-желаните ергени на списание „Пийпъл“. За връзките му с актриси говореха по телевизията и пишеха по вестниците. Имаше я и онази статия във „Венити Феър“ за семейството му, в която му бе отредена ролята на сексапилен и мразещ обвързването плейбой.

И като говорим за модел.

Добре че се бе поправил и че имаше връзка, иначе Мак с голямо удоволствие би забил юмрук в корема му.

— Здравейте — каза тя. — Съжалявам за баща ви.

Лейн кимна, но като че ли въобще не я забеляза.

— Добре дошла на борда. Мак, закъсняваме.

— Не знаех, че имаме среща — вече крачеше към вратата. — О, по дяволите. Бет, можеш ли да изпратиш имейл вместо мен?

Докато й обясняваше как да влезе в системата, Лейн вече бе излязъл и крачеше към поршето.

— Ще трябва да го извиниш. Много му се събра.

Бет кимна.

— Напълно разбирам. И ще се погрижа за всичко. Не се тревожи — о, какъв е номерът на мобилния ти телефон? В случай че изникне нещо и не мога да се справя.

Мак се върна до бюрото си, извади бележник и химикалка и й записа номера си.

— Нямам уговорени срещи за днес — но пък не знаех и за тази, така че кой, по дяволите, знае какво ще стане после.

— Ще ти се обадя, ако имам нужда от теб.

— Не знам колко ще се бавя. И не знам къде отиваме.

— Бъди оптимист. Може би в „Дисниленд“.

Той се обърна със смях и си каза да не поглежда назад. И почти успя да излезе, без да хвърли поглед през рамо.

Почти.

Бет бе седнала пред компютъра и пръстите й летяха по клавишите. Косата й бе прибрана в ниска конска опашка, а лицето й бе олицетворение на професионалната концентрация — но също и прекрасно.

— Някакъв шанс да си почитателка на университета на Кентъки? — изтърси той.

Сините й очи се откъснаха от екрана и тя се усмихна.

— Има ли друг колеж в щата? Сигурна съм, че няма.