Дж. Уорд - Ангелският дял

Тя произнесе тихо името му, когато той влезе в нея и о, Господи, бе добър, проникваше нежно и дълбоко в нея, разтягаше я, доминираше над нея. Никога не му бе казвала колко й харесва усещането за него върху нея, как обожаваше да хване китките й и да задържи ръцете й над главата, как се възбуждаше, когато той бе алчен и малко груб.

Но той знаеше.

Лейн знаеше всичко и предложението му бе съвършено. Нищо прекалено показно, многословно и не, тя не искаше от него огромен диамантен пръстен. Всичко, от което имаше нужда, бе той. Искаше само двамата да са заедно.

Що се отнасяше до нея, годежът им започваше по съвършен начин.

Да, Лейн бе обграден от хаос. Да, не се знаеше от колко от проблемите ще се отърси. И да, повечето жени, дори и тези с половин мозък, не биха подписали с някого като него — дори и такива, които преследваха парите.

Но любовта по странен начин дава на човек вяра в онези, които обича. И нищо не е гарантирано в живота — нито богатството, нито здравето. В края на деня просто трябва да се отпуснеш… и най-добре е това да стане в прегръдките на любим човек.

Удоволствието се стрелна през нея, Лизи извика името му и отпусна глава на врата му, а той изруга и потъна дълбоко в нея. Така красиво. Така съвършено. Особено й харесваше как лежаха плътно прегърнати след това.

— Господи, обичам те! — каза той в ухото й. — Ти си единственото, което има значение сега.

— Не се страхувам — прошепна тя. — Двамата с теб ще се справим. Някак си. И ще бъдем добре. Само това има значение за мен.

Той се отдръпна леко назад, в сините му очи имаше любов и искрено уважение.

— Ще ти купя пръстен.

— Не искам — тя отново го погали по косата и я приглади там, където се бе разрошила. — Не искам нищо на пръстите или китките си. Не и с работа като моята.

— Значи не може да става и въпрос за диамантен часовник?

— Определено…

Телефонът му, който бе в джоба му, звънна и той поклати глава.

— Пет пари не давам кой е. Не съм…

— Вероятно трябва…

Той сложи край на въпроса, като я целуна и тялото му отново се възбуди. Задвижи се в нея. И Лизи направи същото в такт с него. Имаше толкова много по-лоши неща от това да правиш любов с годеницата си в топла нощ в Кентъки.

Проблемите щяха да почакат, докато приключат. Този малък кът от рая беше само за тях двамата.

Празненство, на което никой друг не бе поканен.

Докато отнесат празните чашки от крем карамела, на Сътън вече й идваше да крещи. Не заради разговора. Губернаторът Дъгни Буун и Томас Джорджтоу, президентът на университета в Шарлмонт, бяха страхотна компания, двама от най-влиятелните мъже в щата, които си бъбреха като стари приятели, каквито бяха. Другите около масата също бяха чудесни: съпругата на Джорджтоу, Берилайн, беше южнячка и прекрасна като сладък чай в горещ следобед, а преподобният и мисис Найс, водачите на най-голямото баптистко общество в щата, бяха солидни и здрави като гранит и весели като слънчев лъч.

При всякакви други обстоятелства тя щеше да се наслаждава на вечерта. Разбира се, вечерта си имаше своята цел, но те всички бяха добри хора, а семейният готвач бе надминал себе си.

Едуард обаче беше успял да съсипе вечерта й. Не би могъл да го направи по-добре, дори да прекарваше по цели нощи в опити да се озове под кожата й.

Дъгни не се интересуваше от нея. Това беше лудост.

— И така… — губернаторът се облегна назад на стола в стил „Кралица Ана“ вдясно от Сътън. — Мисля, че всички трябва да благодарим на мис Смайт за гостоприемството.

Вдигнаха чашките с кафе, а Сътън поклати глава.

— За мен беше удоволствие.

— Не, удоволствието беше наше.

Губернаторът й се усмихна и, господ да й е на помощ, тя чуваше единствено гласа на Едуард в главата си. А това водеше до други неща, други спомени. Особено за последния път, когато бе отишла да го види и двамата…

— Баща ви ни липсва тази вечер — каза губернаторът.

— Да, как е той? — запита преподобният Найс.

Сътън си пое дълбоко дъх.

— Е, всички вие ще научите подробностите утре, но той се оттегля. И аз ще го заместя.

Всички моментално замълчаха, после Дъгни каза:

— Поздравления и съболезнования в същото време.

— Благодаря — тя наклони глава. — Времената са объркани в личен план, но в професионален знам какво точно правя.

— „Сътън Дистилъри Корпорейшън“ не би могла да е в по-добри ръце — губернаторът се усмихна и вдигна чашката си с кафе като за тост. — И очаквам с нетърпение да ви запозная с новите ни предложения за данъци. Вие сте един от най-крупните работодатели в щата.