Дж. Уорд - Ангелският дял

Устните й бяха меки и сладки и когато езикът му се плъзна навътре, тя прошепна името му по начин, който извика у него желание да влезе много по-навътре и много по-бързо. Но имаше неща, които трябваше да й каже. Подозрения, от които се страхуваше, но които трябваше да сподели. Планове, които трябваше да бъдат направени.

— Лизи…

Тя прокара ръце през косата му.

— Да?

— Знам, че сега не е подходящият момент. Във всяко отношение.

— Можем да отидем в стаята ти?

Лейн се отдръпна от нея и закрачи из тясното пространство. Което бе равносилно на това да се разхождаш из шкафче в съблекалня на гимнастически салон.

— Исках това да бъде съвършено.

— Да се връщаме.

— Иска ми се да можех да ти предложа повече. И ще го направя. След като всичко това приключи. Не знам точно какво ще бъде, но в бъдещето ни ще има нещо важно — съзнаваше, че говори на себе си. — Може би фермата, за която мечтаеш. Или сервиз за автомобили. Или заведение за хранене. Кълна се, че сегашното положение няма да е вечно…

И щеше да бъде разведен. По дяволите, може би трябваше да почака?

Не, реши той. Животът бе прекалено несигурен и винаги бе съжалявал за пропуснатите моменти. Да чакаш, докато ще можеш да постъпиш правилно, да дадеш и на себе си, и на любимия желаните неща, беше лукс за щастливците, в чийто живот трагедията още не се е появила.

Искаше да започнат бъдещия си живот далеч от Ийстърли и Шарлмонт още тук и сега. Искаше тя да знае, че е най-важното нещо за него. Дори Рим да гореше, тя пак щеше да е най-важното, и то не защото бе билетът му да замине оттук, а защото я обичаше и очакваше с нетърпение да създаде живот за нея и за себе си.

Всъщност отчаяно копнееше за свободата, която се мъчеше да заслужи.

Погледна я, а тя просто поклати глава и му се усмихна.

— Нямам нужда от нищо повече. Само от теб.

— Господи… Обичам те. И това трябва да е съвършено.

На друго място. И с пръстен. И шампанско.

„Не — помисли си той, цялото му внимание бе посветено на Лизи. — Тя не беше Шантал. Не се интересуваше от кънтри клуба, от чековете и от лъскави неща, с които да се хвали пред приятелите си.“

Лейн падна на едно коляно, взе ръцете й в своите и целуна всяка от дланите й. Очите й горяха, сякаш се бе досетила какво ще последва и не можеше да повярва, а той откри, че се усмихва.

Къща край басейна. Кой би помислил, че това ще се случи в къщата край басейна.

Е, по-добре така, отколкото пред половината полиция на Шарлмонт с извадени оръжия.

— Ще се омъжиш ли за мен? — каза.

Едуард пое по дългия път към дома, по селските пътища, които водеха към най-известните ферми за коне на окръг Огдън, а фаровете на пикапа бяха единственото осветление сред хълмистия пейзаж. Прозорецът бе свален, ветрецът бе топъл и галеше лицето му, а той дишаше дълбоко… но ръцете му стискаха здраво кормилото, а стомахът му се свиваше.

Мислеше за Сътън и онзи неин политик.

Да, доколкото знаеше, проклетият Дъгни бе джентълмен. Беше верен на съпругата си и за разлика от много мъже, след като овдовя, не тръгна с някоя двайсет и петгодишна красавица мечта. Вместо това се посвети на децата си и на обществото.

И човек всъщност можеше да повярва, че всичко това е истина, защото, ако имаше доказателства за противното, вестниците щяха да го публикуват или пък противниците му щяха да изложат кирливите му ризи на показ по време на кампанията.

Така че наистина той бе джентълмен или поне така изглеждаше. По дяволите, само мъж, който си е изгубил ума, нямаше да види в Сътън чистокръвната жена. А фактът, че тя беше богата, ни най-малко не вредеше.

Макар че дори да нямаше и пукната пара, тя пак щеше да е желана партия. Беше уравновесена. Забавна. Страстна. Наивна, сладка и умна. Способна да се изправи срещу мъжа и да го нахока за глупостта му, като в същото време го накара да почувства тестостерона в кръвта си.

Но тя грешеше за едно. Онзи мъж — губернатор или не, щеше да опита да я вкара в леглото си тази вечер.

По дяволите…

Най-тъжното бе, че не го тревожеше абсолютно нищо у и около губернатора. Тревожеше го отговорът на Сътън, макар да не му се искаше да го признае.

Основното бе, че проклетият Дъгни бе удивителен мъж и я заслужаваше, защото самият той имаше много качества. И тя щеше да го разбере.

А Едуард не можеше да направи нищо по въпроса.

А дали трябваше да направи нещо, за бога? Хайде, какво не бе наред с него? Защо би искал да й попречи да има потенциално задоволителна, щастлива, здравословна връзка?