Дж. Уорд - Ангелският дял

Защото я искам за себе си.

Докато вътрешният му глас продължаваше да го упреква, единственото, което го спираше от това да подкара колата към някое дърво, просто за да го накара да млъкне, беше фактът, че нямаше право да съсипва пикапа на Шелби.

И така, той само удари два пъти с юмрук по кормилото и засипа вътрешността на кабината с ругатни.

Много мили по-късно, когато Едуард най-после реши да се прибере в „Ред енд Блек“, вместо просто да кара наоколо като шестнайсетгодишно момче, чието гадже мажоретка се кани да отиде на бала с друг футболист, откри, че е успял да изразходва половината от горивото в резервоара на Шелби. Спря на някаква бензиностанция до една от свободните колонки и затърси кредитната си карта. Нямаше я. Портмонето му — също.

Изруга, качи се обратно в пикапа и стигна до главния вход на „Ред енд Блек“. Когато се озова между двата каменни стълба, той изобщо не се беше успокоил, но да шофира почти през цялата нощ и да остави Шелби с празен резервоар, не беше решение. Само щеше да се изложи на опасността да се качи при някого на автостоп и после да води смущаваш разговор с Моуи и/или Джоуи, когато се наложеше да отидат да вземат пикапа на Шелби.

Едуард спря пред хамбар „Б“, взе ключовете със себе си и дори се наведе, за да вдигне прозореца. Отвори вратата на къщичката с очакването вътре да няма никого.

Но Шелби бе там и спеше на стола му с колене, допрели брадичката й, и наклонена на една страна глава. Погледът му мина покрай нея и той видя, че кухнята е разтребена и почистена и беше готов да заложи способността си да се движи на това, че в хладилника го чака купа с храна.

Затвори тихо вратата.

— Шелби?

Тя се събуди и скочи от стола с пъргавина, за която той й завидя. Конската й опашка се бе изкривила на една страна, затова тя дръпна ластика и косата й се разпиля по раменете.

Беше по-дълга, отколкото мислеше. А също и по-светла.

— Колко е часът? — запита тя и отново прибра косата си в конска опашка.

— Девет.

— Кобилата не е с теб, нали?

— Не е.

— Оставих ти купа в хладилника.

— Знам — откри, че следи движенията й — всичко, от най-малкото преместване на краката й до жеста, с който прибира зад ухото си непослушен кичур коса. — Знам. Благодаря.

— Ще се видим на сутринта тогава.

Като минаваше покрай него, той я хвана за ръката.

— Не си отивай.

Тя не го погледна. Очите й… останаха приковани в дъските на пода. Но задиша по-бързо и той знаеше какъв ще бъде отговорът й.

— Остани с мен тази вечер — чу се да казва той. — Не заради секса. Просто… остани с мен.

Шелби дълго не помръдна.

Но накрая го хвана за ръката и той я последва в тъмната спалня. Блясъкът на охранителните светлини на хамбара проникваше през ръчно ушитите пердета от кариран памучен плат и хвърляше леки сенки върху обикновеното бюро и скромното широко легло, което дори нямаше табла.

Дори не беше сигурен дали има чаршафи под завивката.

Спеше в креслото много често, откакто се бе нанесъл тук. Или по-скоро изгубваше съзнание, докато седеше в проклетото нещо.

Едуард отиде в банята и си изми зъбите. Когато излезе, тя бе дръпнала завивките.

— Изпрах ги вчера — каза, докато той приближаваше от другата страна на леглото. — Не бях сигурна дали си спал в леглото, или не.

— Няма нужда да се грижиш за мен.

— Знам.

Тя първа легна в леглото, напълно облечена, и той още веднъж й завидя заради лесните движения, краката й се протягаха, без да пукат, гърбът й се превиваше без болка. А той зае хоризонтално положение със стонове и ругатни и когато главата му най-после се отпусна на възглавницата, трябваше да възстанови равномерното си дишане.

Шелби се обърна към него и ръката й погали плоския му стомах. Той замръзна, макар да бе с тениска. И горна дреха.

— Студен си — каза тя.

— Така ли? — наклони глава и я погледна. — Мисля, че си права…

Тя го целуна, меките й устни погалиха неговите.

После се отдръпна и прошепна:

— Няма нужда да го казваш.

— Какво?

— Не ми дължиш нищо, освен работата. И нямам нужда от нищо друго.

Той изсумтя, когато повдигна ръка, за да плъзне върховете на пръстите си по брадичката й и после надолу по шията й. Откри, че се радва на тъмнината.

— Нямам нищо и не мога да дам нищо на никого. И ти си първият човек, който ме кара да съжалявам за това. Иска ми се да бях различен.

Едуард взе мазолестата й ръка и я постави в средата на гърдите си.

— Студен съм.

— Знам. Знам и нещо друго за теб. През целия си живот съм работила в близост до животни. Не очаквам някой кон да бъде повече или по-малко от кон. И не е необходимо с хората да бъде различно.