Дж. Уорд - Ангелският дял

Това бе най-странното. Откакто бе отвлечен от онзи хотел в Южна Америка, цялото му тяло бе напрегнато. Първо от ужас. По-късно от болката, защото мъченията и гладът го бяха изтощили. А после, след като го спасиха, тялото му изобщо не функционираше добре, а и трябваше непрекъснато да се бори с желанието за самоубийство.

— Усещам, че ме гледаш втренчено — каза тихо.

— Така е. И всичко е наред. Както казах, не ми дължиш нищо. Не очаквам нищо от теб.

По някаква причина той се замисли за сина на Моуи, Джоуи. Красиво, високо и мускулесто момче на нейната възраст. Страхотен с конете, с добър характер, а и изобщо не беше глупав.

Тя трябваше да прекарва нощите си с някого като него.

— Защо тогава правиш това? — прошепна той.

— Решението е мое, нали? Мой избор, който не се налага да обяснявам на когото и да било, включително и на теб.

Спокойното й и откровено изявление, както и идеята, че го приемат точно такъв, какъвто е… доведе до странно и чудно усещане.

И колкото по-дълго лежеше до Шелби, толкова повече тялото му се отпускаше. Или може би беше душата му. Шелби беше единственият човек, който не го сравняваше с предишното му „аз“. Тя нямаше минало с него, по което да скърби. Не очакваше от него да се извиси над сполетялата го трагедия, да се присъедини отново към семейната компания, да застане начело на семейството си.

Той беше като кон, който се възстановява от нараняване навън в пасището, изложен на природните стихии… кон, който тя бе готова да храни и да се грижи за него. Може би тя не знаеше как да постъпи по друг начин, когато видеше страдание.

Издиша свободно и сякаш години се смъкнаха от гърба му. Всъщност, до този момент не бе осъзнавал теглото, което бе носил в сърцето си. Или пък негодуванието, което изпитваше към всички, които бяха част от стария му живот. Всъщност… истината беше, че ги мразеше всичките, всеки, който го наблюдаваше внимателно със съжаление, шок и тъга в очите. Искаше му се да им изкрещи, че не е искал онова, което се бе случило с него, нито пък онова, в което се бе превърнал — и че сполетялата го трагедия не е тяхна шибана работа.

Мислеха, че е смущаващо да го наблюдават? Майната им. Той трябваше да премине през всичко това и да оцелее.

Но направи едно последно нещо за семейството си, един последен жест, за да изравни резултата, и сега вече бе приключил с тази драма. Ненавиждаше и Сътън, макар тя да не бе по-виновна, от когото и да е от тях.

Шелби обаче… Шелби бе освободена от всичко това. Беше чиста в сравнение с обхваналата другите зараза. Беше свеж въздух в контейнер за боклук. Беше гледката навън в онова, което без нея щеше да бъде килия без прозорци.

Едуард изстена, когато се подпря на едното си рамо и я целуна в отговор. И под устните му устата й бе открита и честна като самата нея. Той веднага се втвърди.

Но вместо да плъзне ръка под суитчъра й и в дънките, той се отдръпна и я притисна към себе си.

— Благодаря ти — прошепна.

— За какво?

Той само поклати глава. И затвори очи.

За пръв път, откакто му се струваше цяла вечност, той заспа… трезвен.

— Брак, ха.

Лизи стоеше изправена над Лейн и се усмихваше толкова широко, че бузите я боляха. Държеше лицето му в дланите си. Господи, той бе страшно красив, така разтърсващо привлекателен дори с торбичките под очите, с наболата по страните му брада и леко прерасналата коса.

— Молиш ме да се омъжа за теб? — чу се тя да казва. И наистина за миг беше останала без дъх.

Той кимна.

— И знаеш ли какво ще ти кажа? Сега усмивката ти е една на милион.

— Знаеш ли… — тя прокара длани през косата му… — не съм от онези жени, които са планирали сватбата си, когато са били още на пет.

— Не съм изненадан.

— Дори не съм сигурна дали искам да съм в рокля и няма да се омъжа в църква.

— Аз съм атеист, така че нямам нищо против.

— И колкото по-малка е сватбата, толкова по-добре. От всичко най-малко искам някое голямо публично събитие.

Той плъзна длани нагоре и надолу по краката й — притискаше, милваше, възбуждаше я.

— Разбрах.

— И разводът ти…

— Ще бъде факт. Самюел Ти ще се погрижи за това.

— Добре…

Лейн вдигна ръка, сякаш беше в училище, и тя каза:

— Хъм?

— Това „да“ ли е?

Тя се наведе и притисна устните си в неговите.

— Абсолютно „да“.

В следващия миг той вече я бе занесъл до шезлонга, тежкото му топло тяло я покриваше, целуваха се дълбоко, смееха се и пак се целуваха. А после тя бе гола и той — също.