Дж. Уорд - Ангелският дял

Отвори икономът на семейство Смайт, мистър Греъм. Беше спокоен, но ококори широко очи, и то не само защото Едуард беше с дънки и работна риза вместо с костюм.

— Трябва да се видя със Сътън.

— Съжалявам, сър, но тя има гости…

— По работа е.

Мистър Греъм наклони глава.

— Разбира се. Заповядайте в дневната.

— Знам пътя.

Едуард мина през фоайето и покрай кабинета, като вървеше в обратна посока на главния салон, където очевидно имаше парти коктейл. Ако се съдеше по джиповете, вероятно тук беше губернаторът на Кентъки и Едуард можеше само да си представи какво обсъждат. Бизнеса с бърбън. Или пък набиране на средства за благотворителност. Училищата.

Сътън бе тясно свързана с почти всичко в щата.

Може би дори някога щеше да се кандидатира за губернатор.

Той със сигурност щеше да гласува за нея.

Влезе в огромната стая, огледа се и си спомни, че отдавна не е влизал в тази стая. Кога беше тук за последен път? Не можеше да си спомни… и докато оглеждаше жълтите копринени тапети, пролетно зелените завеси от дамаска, украсените с пискюли дивани и маслените платна на Сисле, Мане и Морисо [31] Алфред Сисле, Едуар Мане и Берта Морисо — известни художници, представители на школата на импресионизма. — Бел.р. , реши, че както и луксозните хотели, домовете на хората с благородно потекло притежават определена уникалност — никакво модерно изкуство, всичко е в изключителна хармония и много скъпо, никакви джунджурийки, само няколко семейни снимки в сребърни рамки.

— Това се казва изненада.

Едуард се обърна и за миг просто остана смълчан. Сътън носеше червена рокля и бе вдигнала тъмната си коса на кок, парфюмът й, както винаги, бе Мъст на „Картие“. Но имаше и още нещо — носеше рубините, които той й бе купил.

— Помня тези обеци — каза той тихо. — И тази шнола.

Една от дългите й ръце хвана меката част на ухото й.

— Все още ги харесвам.

— Все още ти отиват.

Прелестни бирмански скъпоценни камъни с невидимо закрепване от „Ван Клиф и Арпелс“ [32] „Ван Клиф и Арпелс“ (Van Cleef&Arpels) — луксозна френска марка, основана през 1906 г. Произвежда часовници, бижутерия и парфюми. — Бел.р. .

Беше й купил комплекта, когато зае поста вицепрезидент на „Сътън Диети лъри Корпорейшън“.

— Какво е станало с глезена ти? — запита тя.

— Като се има предвид, че си в червено, сигурно тази вечер разговаряте за университета на Шарлмонт. — Университетът на Шарлмонт. Давайте „Орли“! Майната им на „Тигрите“! — Стипендии? Или разширение на стадиона.

— Значи не искаш да говориш за крака си.

— Изглеждаш… красива.

Сътън отново се заигра с обецата си и премести тежестта на тялото си върху другия крак. Роклята й вероятно бе от „Калвин Клайн“, от колекцията му висша мода, а не от конфекцията, линиите й бяха толкова чисти, толкова елегантни, че на фокус оставаше жената, която я носи, а не самата рокля.

Тя прочисти гърлото си.

— Не мога да си представя, че си дошъл да ме поздравиш.

— За какво? — запита той.

— Няма значение. Защо си тук?

— Имам нужда от теб за онази ипотека.

Тя изви вежди.

— О, нима. Това се казва смяна на приоритетите. Последния път, когато повдигнах въпроса, ми каза да скъсам документите.

— Имам номера, на който трябва да преведем парите.

— Какво се е променило?

— Къде да изпратя информацията за сметката?

Сътън скръсти ръце на гърди и присви очи.

— Чух за баща ти. По новините днес. Не знаех, че е извършил… Съжалявам, Едуард.

Той остави думите да увиснат във въздуха. Нямаше начин да разговаря за смъртта на баща си, с когото и да било, най-малко пък с нея. И в последвалата тишина той измери тялото й с поглед, спомни си какво е да я докосва, представи си как отново се доближава до нея и вдъхва аромата на косата й, на кожата й — само че този път щеше да знае, че наистина е тя.

Господи, искаше я гола и изпънала тяло пред него, само гладка кожа и стонове, докато тялото му покрива нейното.

— Едуард?

— Ще придвижиш ли договора? — настоя той.

— Понякога помага, когато хората разговарят.

— Тогава нека обсъдим къде да изпратиш десетте милиона.

Стъпки в коридора го накараха да обърне глава.

„И какво знаете вие?“, помисли си той, като видя губернатора.

Губернатор Дъгни Буун беше потомък на Даниел [33] Даниел Буун (Daniel Boone), (1734–1820) — американски пионер, изследовател, национален герой на САЩ. — Бел.р. и притежаваше лице, което би трябвало да украсява двайсетдоларова банкнота. На четиридесет и седем, той имаше естествено тъмна коса, тяло във великолепна форма, поддържано с много часове игра на тенис, и безгрижната власт на човек, който току-що е спечелил втория си мандат чрез голяма изборна победа. Осемнайсет години беше женен за любовта си от гимназията, имаше три деца, а после изгуби съпругата си, починала от рак преди четири години.