Дж. Уорд - Ангелският дял

Кога започна да забелязва такива дребни неща у нея?

— Чудесно — каза рязко Лейн. — Аз ще отида и ще се погрижа…

— Не — Едуард премести тежестта на тялото си върху другия крак и се обърна. — Ще вечерям и после ще отида.

— Преводът трябва да бъде направен до утре. Монтеверди ми даде номера на сметката. Ще ти го изпратя на есемес.

— Нямам мобилен телефон. Ще ти кажа къде да изпратиш подробностите за сметката.

— Чудесно. Има обаче и нещо друго — настъпи пауза. — Намериха нещо. От татко. Опитах се да ти се обадя.

— О? Останало е малко парченце от него? Има ли парична стойност? Трябва ни всяка помощ, която можем да получим.

— Защо говориш така?

— Току-що ми каза, че никъде не са останали пари, това бе основното. Показвам разумен оптимизъм, като се има предвид, че парите в брой са секнали.

Поредна пауза. После Лейн му каза какво бяха открили в лехата с бръшляна.

Едуард не каза нищо и брат му измърмори:

— Не ми се струваш изненадан. Като че ли нищо от това не те изненадва.

Погледът на Едуард се спря на дръпнатите завеси, които покриваха прозорците.

— Ало? — каза Лейн. — Знаел си, нали. Знаел си, че вече нямаме пари, нали?

— Имах известни подозрения.

— Кажи ми нещо. Колко беше застраховката живот на татко?

— Седемдесет и пет милиона — чу се Едуард да казва. — Сключена от компанията за неин ключов служител [30] Застраховка, която се прави от компанията, която плаща вноските и се облагодетелства от застраховката, като изплаща процент на застрахованото лице. — Бел. пр. . Поне така стояха нещата, когато бях там, където ще трябва да отида сега. Ще ти се обадя.

Едуард затвори и си пое дълбоко дъх. Къщата се завъртя за миг, но с усилие на волята той се овладя.

— Трябва да вървя — каза.

Шелби хвърли поглед през рамо.

— Къде отиваш?

— По работа.

— Новата кобила, за която разговаря с Моуи и сина му ли?

— Да. Ще ми оставиш ли от вечерята? — тя повдигна вежди, а той усети болка в гърдите, сякаш бе прободен. — Моля те.

— Много ли ще закъснееш?

— Не мисля.

Едуард бе преполовил разстоянието до вратата, когато се сети, че няма кола. Поршето му събираше прах в гаражите на Ийстърли.

— Може ли да взема пикапа ти назаем? — попита.

— Няма ли да отидеш с Моуи или Джоуи? — той само сви рамене и Шелби поклати глава. — Той е развалина.

— Ще се справя. Глезенът ми вече е по-добре.

— Ключовете са на таблото, но не мисля…

— Благодаря ти.

Излезе с куцукане от къщата. Нямаше мобилен телефон, портмоне, шофьорска книжка, нямаше и нищо в стомаха, което да го подкрепи, но беше трезвен и знаеше съвсем точно къде отива.

Кормилото на стария пикап на Шелби бе гладко от дългогодишна употреба, таблото — избеляло, а всички тъкани бяха станали мъхести. Но гумите бяха нови, двигателят палеше веднага и всичко бе спретнато и подредено.

Той пое по шосе 42 към предградията. Не беше чак толкова трудно да натиска съединителя, но глезенът и коляното го боляха въпреки това и през повечето време караше на трета. Общо взето, бе вцепенен. Е, поне емоционално.

След много мили къщите започнаха да стават по-големи, а земята бе поддържана професионално, това важеше в еднаква степен за интериора и за екстериора. Имаше великолепни порти, каменни стени и статуи върху идеални морави. Дълги алеи за автомобили и редки дървета. Охранителни камери. Ролсройси и бентлита на шосето.

Имението на семейството на Сътън Смайт бе по-нагоре и вляво. Хълмът, на който беше изградено, не бе толкова висок, колкото този, на който се издигаше Ийстърли. То бе в джорджиански стил, тухлено и построено през този, а не през предишния век, но се простираше на две хиляди и осемстотин квадратни метра, което го правеше по-голямо от стария дом на Едуард.

Като стигна до портата, той свали прозореца ръчно, след това се протегна и набра кода на таблото. Големите железни решетки се разделиха в средата и той пое по виещата се алея, а имението се разкри пред очите му, като основата му се простираше по подрязаната трева. Магнолиите обграждаха къщата, точно както беше и с Ийстърли, имаше и други масивни дървета. Имаше и тенис корт, дискретно скрит зад жив плет, а гаражите изчезваха в далечината.

Алеята правеше кръг пред сградата, отпред имаше черен линкълн „Таун Кар“, мерцедес С6, скромна тойота „Камри“ и два джипа със затъмнени прозорци.

Той спря пикапа на Шелби, колкото можеше по-близо до главния вход, слезе и отиде до вратата. Почука с медното чукче и си спомни всички пъти, когато бе идвал тук в черен костюм с вратовръзка и просто бе влизал. Но двамата със Сътън вече не бяха в такива отношения.