Дж. Уорд - Ангелският дял

Монтеверди прочисти гърлото си, а Лейн си помисли: „Ах, вече е опитал и е получил отказ!“.

— Струва ми се, Лейн, че можеш да покажеш малко повече лична заинтересованост.

— И защо?

— Има достатъчно неща, които трябва да скриете от пресата.

— Смъртта на баща ми вече е в новините.

— Нямах предвид нея.

Лейн се усмихна и се изправи с намерението да отиде до напитките върху количката.

— Кажи ми нещо. Как ще публикуваш новината, че семейството ми е разорено, без и ти да се удавиш? — хвърли поглед през рамо. — Искам да кажа, нека играем с открити карти, а? Заплашваш ме, че ще разкриеш всичко, но дори и да го направиш анонимно, каква полза ще имаш, след като бордът научи за заема? В момента не е добре да се залага на нас и ти си го знаел, когато си разрешил заема. Имал си достъп до цялата информация на тръста. Знаел си прекрасно колко пари има в сметките ни.

— Е, мислех си, че ще поискаш да спестиш на майка си позора…

— Майка ми не е ставала от леглото почти три години. Не чете вестници и единствените й гости са медицинските сестри — а те всички ще мълчат, ако им наредя, или ще изгубят работата си. Кажи ми, опита ли тоя номер и с брат ми, когато разговаря с него? Не мисля, че си стигнал много далеч.

— Не съм направил нищо друго, освен да помогна на стар приятел. Семейството ти обаче няма да преживее скандала и трябва да знаеш, че сметката на майка ти сериозно е намаляла. В нея има по-малко от шест милиона. Сметката на сестра ти вече е закрита. Авоарите на Едуард са на нула. И ако мислиш, че всичко това е по вина на нашето лошо управление, трябва да знаеш, че баща ти стана попечител на всичко, след като обяви майка ти за недееспособна. И преди да си попитал защо сме му позволили да го направи, ще ти напомня, че ние не се разпореждаме с парите на вашето семейство и баща ти имаше законно право.

Чудесно. Направо страхотна перспектива. И шейсет, и осем милиона изглеждаха много пари, после дойдоха още сто и четиридесет милиона. А сега…

Липсваха стотици милиони.

Лейн се обърна отново към Монтеверди и вдигна чашата си. Не искаше другият мъж да види, че ръцете му треперят.

Шестте милиона в сметката на майка му бяха истинско състояние за много хора. Но тези пари щяха да свършат само след три месеца, дори ако ги използваха само за разноските по Ийстърли.

— Щях да обясня това на брат ти — промърмори Монтеверди, — но той не искаше да слуша.

— Отишъл си първо при него, а после при Бабкок.

— Можеш ли да ме обвиниш?

— Каза ли ти Бабкок какво е направил баща ми с всичките тези пари? — Лейн поклати глава. — Няма значение. Ако ти беше казал, нямаше да си тук.

Умът на Лейн препускаше, той погледна бутилката алкохол, която държеше в ръка.

Поне знаеше къде може да намери малко пари в брой.

— Колко време ще ми купят десет милиона? — чу се да казва.

— Нямаш толкова…

— Млъкни и ми отговори на въпроса.

— Мога да ти дам още седмица. Но трябва да има превод. До утре следобед.

— Така дългът ще намалее до четиридесет и три милиона.

— Не. Това е цената, задето рискувам репутацията си заради семейство ти. Дългът ще остане същият.

Лейн хвърли гневен поглед през рамо.

— Какъв джентълмен.

Елегантният мъж поклати глава.

— Не е лично, мистър Болдуин. Бизнес. И заради бизнеса мога… да задържа нещата още седем дни.

— Което бе и първоначалният срок.

— Нещата се промениха.

„Разбира се, че са се променили“, помисли си Лейн.

— Ще имаш парите. Утре.

— Това ще бъде оценено както подобава.

След като му даде подробности къде трябва да внесе парите, Монтеверди се поклони и излезе. В тишината, която последва, Лейн извади телефона си.

Знаеше откъде да вземе парите. Но щеше да има нужда от помощ.

— Трябва да го направиш.

Едуард държеше слушалката до ухото си, гласът на брат му беше мрачен — такива бяха и новините. Всичко бе заминало. Сметките бяха източени. Някои дори закрити. Поколения богатство се бе изпарило.

— Едуард? Трябва да се видиш с нея.

По някаква причина Едуард огледа кухнята. Шелби бе до печката и бъркаше в тенджерата нещо, което ухаеше потресаващо добре.

— Едуард — Лейн изруга. — Ало?

Кичур коса се бе изплъзнал от конската опашка на Шелби и тя го прибра зад ухото си, сякаш я дразнеше, докато гледаше втренчено супата. Яхнията. Соса. Каквото там беше.

Беше сменила дънките си, но не и ботушите, ризата си, но не и връхната дреха. Винаги се обличаше топло, сякаш постоянно й беше студено.