Дж. Уорд - Ангелският дял

Но всичко бе затворено за седмица и се допускаше само най-необходимият персонал от уважение към смъртта на Уилям Болдуин.

Или поне така бяха казали големите клечки от висшия мениджмънт. А по-вероятно? Замразяването на цените не засягаше само снабдяването със зърно.

Накрая Мак се озова пред един от трите хамбара, които се използваха за складове. Седеметажната, облепена с изолация, дървена сграда приютяваше стотици бурета с отлежаващ бърбън, поставени на тежки дървени рафтове, вариращата през сезоните температура осигуряваше алхимията, която позволяваше на алкохола да се срещне, да се влюби и да се ожени за обгорените фибри на временния си дървен дом.

Отвори вратата с прозорчето в нея и изработените на ръка панти изскърцаха, а богатата земна миризма, която го удари в носа, като пристъпи вътре, му напомни за баща му. В помещението бе тъмно, гредите, които поддържаха редиците, и редици бурета бяха грубо изрязани и износени. Тесните пътеки, които се провираха между рафтовете с бурета, бяха само колкото две дъски ширина и с дължина девет метра. Централната пътека беше от бетон и много по-широка. Той пъхна ръце в джобовете на дънките си, докато навлизаше все по-дълбоко и по-дълбоко в сградата.

— Лейн, какво правим тук? — каза на глас.

Бърбънът изискваше време. Не беше като да правиш водка, в който случай просто завъртваш канелката и — готово. Ако компанията искаше да има какво да продава след седем, десет или дванайсет години? Всичко трябваше да работи сега…

— Хм… моля?

Мак се обърна рязко. На прага на отворената врата, осветена в гръб, стоеше жена с фигура във формата на пясъчен часовник и дълга тъмна коса — като излязла от нечия сексуална фантазия. Господи… дори долавяше парфюма й или сапуна й, или каквото там нахлуваше в ноздрите му.

Тя изглеждаше също толкова изненадана, когато погледите им се срещнаха.

— Съжалявам — каза с нисък гърлен глас и без акцент. — Търся Едуин Макалън? Имам интервю с него, но няма никого в офиса…

— Следвайте ме.

Настъпи пауза.

— О! — тя поклати глава. — Съжалявам. Аз само… както и да е, казвам се Бет. Бет Луис Искате ли, искате ли да дойда по друго време?

„Не“, помисли си той, когато косата й улови слабия ветрец и се отдели леко извита нагоре от рамото й.

„Всъщност… не искам да си тръгваш.“

— Не мога да се свържа с Едуард.

Лейн прекоси приемната на бизнес центъра и влезе в офиса на баща си — почувства се така, сякаш влезе в стая, пълна с насочени към него заредени оръжия. Кожата му настръхна предупредително, дланите му се свиха в юмруци и му се прииска просто да се завърти на пети и да излезе. Но пък, от друга страна, всичко това му се струваше дяволски странно. Слабите охранителни светлини осветяваха всичко и му придаваха зловещ вид, а призракът на Уилям Болдуин сякаш се криеше в сенките.

Лейн нямаше представа защо дойде тук. Колите на полицията вероятно вече спираха пред имението.

Поклати глава, когато погледът му се спря на царственото бюро и огромния, украсен с дърворезба, стол, който приличаше на трон. Подробностите бяха като декори от филм с Хъмфри Богарт. Кристална гарафа, пълна с бърбън с цвета на кехлибара, стоеше върху поднос, ведно с кристални чаши. Снимка на малката Вирджиния Елизабет в сребърна рамка. Кутията за кубински пури, които баща му обожаваше, бе в другия ъгъл на бюрото, заедно с лампата от „Тифани“. Имаше пакет цигари „Дънхил“ и златна запалка до пепелника от „Картие“. Нямаше нито компютър, нито документи. Телефонът бе съвременен, модерен и изглеждаше смален от стила и арогантността на другите предмети.

— Едва за втори път съм в този офис — прошепна той и погледна Лизи, която стоеше на прага. — Никога не съм завиждал на Едуард.

Докато тя оглеждаше подвързаните с кожа книги, дипломите и сертификатите от различни национални и международни организации, той откри, че вниманието му е съсредоточено върху нея: върху начина, по който косата й, изрусена от слънцето, улавя светлината; как гърдите й изпълват черното й поло; дългите й мускулести крака, изложени на показ от късите панталони.

Страстта се надигна у него.

— Лизи…

На прага застана Джеф.

— Окей, всички си тръгнаха. Сградата е празна, а адвокатът ти се върна в къщата, за да се срещне с полицията. Знаеш ли как да смениш кода на алармената инсталация? Защото щях да го направя, ако бях на твое място.

Лейн премигна, за да изчисти от ума си образа на голата Лизи върху бюрото, което е разчистил напълно.