Дж. Уорд - Ангелският дял

— Той беше добър човек — каза рязко тя. — Баща ти винаги е бил добър с мен.

— Защото си му била полезна. Не го приемай лично и не съсипвай живота си заради илюзията, че за него си била нещо повече от инструмент, който е можел да използва.

— Никога няма да разбера защо вие, момчетата, го мразите толкова.

— В такъв случай, трябва да се събудиш.

Тя се освободи и той я остави да оправи косата и дрехите си.

— Баща ти винаги е искал само най-доброто за семейството и компанията. Беше…

Умът на Лейн блуждаеше и само тялото му бе там, докато жената продължаваше да изрежда добродетелите на мъж, за когото не можеше да се каже нищо добро. Обаче това не бе негов проблем. Не можеш да промениш начина на мислене на ничий привърженик; не можеш да спасиш човек, който не иска да се качи в спасителната лодка.

Следователно тази изключително способна жена щеше да се удави заедно с шефа си.

Не бе негов проблем.

Телефонът му отново зазвъня, когато тя приключи:

— Винаги бе там, когато имах нужда от него.

Номерът не бе познат на Лейн и той остави гласовата поща да се включи.

— Е, в такъв случай, надявам се, че ще се наслаждаваш на скъпите си спомени в затвора.

— Имате ли някакви въпроси към мен?

Мак седеше на стола си в офиса и отново гледаше безименния пръст на жената, която интервюираше. На него нямаше пръстен. Предполагаше, че Бет е все така неомъжена, каквато бе и в началото на срещата им.

„Време е да се държиш като професионалист, Макалън.“

— Ще има ли нужда да оставам до късно? — ръцете й бяха обърнати с дланите нагоре. — Искам да кажа, кандидатът. Ще има ли нужда кандидатът да остава до късно? И задавам въпроса не защото се страхувам от работата. Грижа се за майка си и трябва да съм при нея след пет часа. Мога и да уредя въпроса, но трябва да го знам предварително, това е.

— Съжалявам да чуя, че някой има… — Не знаеше много за политиката на отдел „Човешки ресурси“, но знаеше, че не може да й задава много лични въпроси. — Че майка ви…

— Претърпя катастрофа преди две години. Месеци наред беше на животоподдържащи системи и сега пред нея има много когнитивни предизвикателства. Преместих се в дома й, за да се грижа за нея и знаете ли, получи се. Но имам нужда от работа, за да…

— Наета сте.

Бет се поотдръпна назад и вдигна вежди. После неочаквано се засмя.

— Какво? Искам да кажа, о. Не очаквах…

— Имате четири години опит като секретарка на компания, притежаваща сгради и земя. Имате представителен външен вид, говорите добре и сте професионалистка. Не търся нищо по-различно всъщност.

— Не искате ли да погледнете препоръките ми?

Той сведе поглед към резюмето, което му бе дала.

— Да. Разбира се.

— Чакайте, това звучи така, сякаш се опитвам да ви разубедя… но съм толкова развълнувана. Благодаря ви. Няма да ви разочаровам.

Тя се изправи, той стори същото и се застави да не откъсва поглед от нейния — защото, ако им дадеше воля, очите му щяха да обхождат тялото й. Господи, беше висока — и това бе много привлекателно. Като дългата й коса. И очите й, които…

Боже. Вероятно я харесваше прекалено много, та да я наеме. Но пък бе наистина квалифицирана.

Протегна ръка през бюрото и каза:

— Добре дошли на борда.

Тя пое ръката му.

— Благодаря — промълви тя. — Няма да съжалявате.

Господи, надяваше се това да е вярно. Той не бе женен, тя може би не бе омъжена и двамата бяха възрастни… но, да, вероятно идеята да добавят към тази бъркотия и връзка работник/работодател не бе добра. Или по-скоро, да добавят първото към второто. Боже!

— Ще ви изпратя — поведе я през приемната към вратата и я отвори широко. — Можете ли да започнете…

— Утре? Да, мога.

— Добре.

Колата, паркирана на малкия, покрит с чакъл паркинг, беше киа на няколко години, но като приближи, видя, че е чиста и спретната отвътре, чиста отвън и без нито една драскотина.

Точно преди да седне зад кормилото, Бет вдигна поглед към него.

— Защо е толкова тихо? Искам да кажа, идвах тук като туристка — миналата година всъщност. Имаше толкова много хора наоколо дори през делничните дни.

— В траур сме. Вярвам, че сте чули.

— За? — поклати глава. — О, чакайте, да. Объркана съм. Разбира се. Смъртта на Уилям Болдуин. Съжалявам.

— Аз също. Ще се видим утре сутринта в девет?

— В девет. И отново благодаря.

Мак искаше да я гледа как потегля, но това действие бе подходящо за мъж, с когото тя излиза, а не за човек, който току-що я е наел. Обърна се и бе близо до вратата, когато реши, че няма нужда да седи още зад бюрото си.