Дж. Уорд - Ангелският дял

Главният финансов директор, главният оперативен директор и тримата старши вицепрезиденти не вдигаха.

Лейн също не отговаряше на мобилния си телефон.

Мак отново затвори телефона, като отлично знаеше, че хората отсреща също прекрасно знаят кой им звъни. И макар че един или двама можеше и да не отговорят, цели петима? Да, главният изпълнителен директор бе умрял и цареше хаос, но работата трябваше да продължи.

— Хей, аз се справям…

Преди да е изтървал „както трябва“, затвори устата си и се сети, че изпълнителният му помощник, който беше такъв и при баща му, вече не е на разположение. И стана така, откакто брат му получи инфаркт преди два дни.

Като че ли всички интервюта, които проведе днес, не му напомняха за загубата.

По дяволите, току-що го бяха отхвърлили.

Постави лакти върху купчината хартия и разтри главата си. Наемането на работници много приличаше на излизането по срещи. От „Човешки ресурси“ му бяха изпратили няколко кандидатки и всички те бяха грозни, от онзи тип мениджъри, които бяха еквивалент на изискващи много поддържане и склонни към промискуитет кралици на красотата, невротични, тип Глен Клоуз, отмъстителни или безполови, предпазливи и с космати мишници.

— По дяволите.

Изправи се, заобиколи очуканото вехто бюро и се поразтъпка наоколо, като огледа трофеите, изложени в стъклените витрини. Там беше и първото буре, на което бе поставен щемпел с номер петнайсет, марката Бърбън с относително разумна цена. Бяха подредени и специални бутилки, с които бяха отпразнувани победите на университета в Шарлмонт на баскетболните турнири през 1980, 1986 и 2013 година. Имаше исторически револвери, карти, писма от Абрахам Линкълн и Андрю Джаксън до различни членове на семейство Брадфорд.

Но тапетите бяха истинското доказателство за продукта, дълголетието и гордостта на компанията. Всеки сантиметър от равните вертикални стени беше покрит с етикети от безбройни бутилки, като различните оформления и цветове илюстрираха еволюцията на маркетинга, значимите предложения и цената. Макар продуктът да оставаше един и същ.

Бърбънът на „Брадфорд Бърбън Къмпани“ се произвеждаше абсолютно по същия начин, по който се бе произвеждал и през XVIII век, нищо не се бе променило — нито начинът на приготвянето на малца, нито филтрирането на маята, нито специалният източник на подпочвена вода, нито дори обгореното дъбово дърво, от което се изработваха буретата. И да, Господ бе свидетел, сезоните в Кентъки и броят на дните в календара не се бяха променили.

Докато оглеждаше историята на бърбъна преди него, му се струваше невероятно на над двестагодишната традиция да бъде сложен край по време на неговата дейност. Но големите корпоративни клечки бяха решили още преди смъртта на Уилям Болдуин да замразят цената на зърното, което означаваше, че няма да има повече малц, което пък означаваше, че той трябва да затвори производството.

Това щеше да бъде безпрецедентно. „Брадфорд Бърбън Къмпани“ бяха произвеждали алкохол дори по време на Сухия режим, макар и да трябваше да го изнасят в Канада известно време.

След като се бори с шефовете от главните офиси без никакъв резултат, Мак звънна в Ийстърли и осведоми Лейн за затварянето на производството, а после му помогна да получи достъп до корпоративните финанси. Но след това? Не беше се чувал с него оттогава.

Беше като да чакаш резултати от биопсия и стресът го убиваше. Какво щеше да стане, ако изгубеше работата си? Изгубваше баща си, просто и ясно.

Разочарован и раздразнителен, отиде до приемната. Огромното празно пространство бе прекалено тихо и студено, горещият въздух се издигаше към откритите греди на преобразуваната някога хижа, откъдето, охладен от климатика, се връщаше към покрития с дъски под. Като останалата част от Старото място, както бе известно това тук, офисът се помещаваше в обзаведената наново оригинална сграда, снабдена с всичко — от течаща вода до безжичен интернет по възможно най-незабележимия начин.

Излезе през прекалено голямата врата и закрачи по подрязаната морава. Старото място бе колкото функциониращо предприятие за производство на бърбън, толкова и туристическа атракция, където информираха лаиците и почитателите на бърбъна кое точно го правеше най-добър. На мястото бе придаден вид като от филм на Уолт Дисни, в най-добрия смисъл на думата, всички сгради бяха стари и боядисани в черно и червено, малки пътечки водеха от силоза за зърно до сградата, където се получаваше малцът, както и до хамбарите. Обикновено имаше групи туристи, водени от екскурзоводи, паркингите биваха пълни, магазинът за сувенири и приемната — оживени.