Дж. Уорд - Ангелският дял

Той ги набра, вратата се отключи и той влезе в приглушените луксозни помещения. Всеки сантиметър от почти шестте хиляди квадратни метра на едноетажната сграда бе покрит със златистокафяви килими, дебели като матраци, а стените бяха облечени с изолация, за да не се чуват разговорите, звънът на телефоните и дори тракането на клавишите на клавиатурите. С частните офиси на висшия мениджмънт, с гурме кухнята и приемната с размерите на Овалния кабинет в Белия дом, сградата представляваше всичко, което „Брадфорд Бърбън Къмпани“ олицетворяваше: най-високите стандарти, най-старите традиции и най-доброто от най-доброто.

Обаче Лейн не се отправи към апартаментите и частните им офиси. Отиде в задната част, където бяха складовете и кухните, както и сервизните помещения. Мина през една двойна врата и влезе в горещо помещение без прозорци, в което имаше отоплителни уреди и нагревател за вода… Електрическият панел също бе там.

Лампите над главите им се задействаха от сензори за движение и като прекоси бетонния под, той отиде право до таблото с бушоните. Сграбчи червената ръчка до него и я дръпна надолу, с което спря електричеството на сградата.

Всичко потъна в мрак, после светнаха охранителните светлини.

Когато излезе отново в коридора, Самюел Ти каза:

— Е, и това е един от начините…

Като оси, напуснали гнездото си, дотичаха изпълнителните директори — трима мъже и една жена — в същото време в коридора излезе и секретарката. Заковаха се на място, като го видяха.

Главният финансов директор, шейсетгодишен, завършил престижен университет, с ръце с внимателно поддържани нокти и обувки, лъснати до огледален блясък в частния му клуб, отстъпи назад.

— Какво правиш тук?

— Затварям сградата.

— Моля?

Дотичаха и обитателите на други помещения, а Лейн само посочи задната врата, през която бяха влезли.

— Вън! Всички.

Финансовият директор почервеня и авторитетно каза:

— Нямаш право да…

— Полицията идва насам — което технически бе вярно. — Ти избираш дали да тръгнеш с тях, или със собствения си мерцедес. Или може би караш лексус?

Лейн внимателно наблюдаваше израженията на лицата им. И изобщо не се изненада, когато главният финансов директор подхвана отново слово в стил „нямаш право“.

— Това е частна собственост — каза спокойно Самюел Ти. — Сградата не е построена на корпоративна земя. Собственикът току-що ви информира, че не сте добре дошли. Всички изглеждате достатъчно умни, за да знаете какъв е законът за нарушаване на частна собственост в Кентъки, но ще бъда повече от щастлив да ви дам малък урок или да освежа паметта ви, ако е необходимо. Ще има стрелба обаче и…

Лейн смушка с лакът адвоката си в ребрата, за да го накара да замълчи. Главният финансов директор се съвзе и прокара ръка по зачервеното си лице.

— Оттук се ръководят…

Лейн се изправи лице в лице с него, готов да го сграбчи за дрехите и да го изхвърли на моравата.

— Млъкни и тръгвай.

— Баща ти щеше да бъде ужасен!

— Той е мъртъв, нали не си забравил? Така че няма мнение. И така, ще напуснете ли мирно и тихо, или да взема оръжието, за което спомена адвокатът ми.

— Заплашваш ли ме?

Самюел Ти отново заговори:

— Тръгвате на три… две… едно…

— Ще уведомя борда за това…

Лейн скръсти ръце на гърди.

— Щом няма да е сега и оттук, пет пари не давам дали ще се обадиш на президента на Съединените щати или на Дядо Коледа.

— Чакай — намеси се Джеф. — Един от нас ще ви придружи до офисите ви, за да вземете ключовете за колите си. Нямате право да изнасяте оборудване, дискове, документи или папки от сградата.

— Добро хрумване — каза Лейн на приятеля си.

В къщичката в „Ред енд Блек“ Едуард се усмихна на госта си, а Шелби излезе и ги остави сами. Рикардо Монтеверди беше изпълнителен директор на „Проспект Тръст“, най-голямата частна фондова компания в средната част на страната и изглеждаше точно като такъв, стройната му фигура и яркото му присъствие в костюма на райета караха Едуард да мисли за брошурата на бизнес училището „Уортън“, випуск 1985. Едуард бе обграден от сребърни трофеи, които създаваха ореол около него и погрешно оставяше впечатлението, че има пари или че притежава нещо добро.

Но Едуард знаеше най-добре.

— Да не си дошъл да поднесеш съболезнованията си за баща ми? — запита провлечено. — Нямаше нужда да си правиш труда.

— О…. но разбира се — отвърна банкерът и леко се поклони. — Много съжалявам за смъртта му.