Дж. Уорд - Ангелският дял

— Искаш ли да провериш? — бе спокойната му реплика.

„Наивен, друг път“, помисли си Едуард.

— Трудно е да се спори с теб, докторе.

— Само защото се държиш нелепо.

И ето така след няколко секунди дънките му бяха смъкнати до мършавите му бедра, нараненият крак — прегънат в коляното, а Шелби го бе възседнала и хванала здраво подколянното му сухожилие. Заради нараняванията на бедрото му кракът му не можеше да стои в изправено положение или поне бе така според добрия лекар.

— Ще дръпна на три.

Едуард се приготви да посрещне болката, като гледаше… право в зрелищното задниче на Шелби. Е да, такъв бе крайният резултат, когато си изкарваш прехраната с физическа работа и си на двайсет и нещо.

Домашният телефон, закрепен на отсрещната стена, зазвъня.

— Три…

Едуард изпищя и се чу силно щракване. Болката обаче бързо утихна до тъпа. И докато Едуард дишаше дълбоко, доктор Калби отново прегледа крака му.

— Пулсът е силен. Изглежда, че избегна екзекуцията — лекарят се изправи на завидно силните си крака. — Но този инцидент повдига по-важния въпрос как и къде ще се възстановиш.

— Тук, в това кресло — изстена Едуард. — Очевидно съм в него.

— Вече трябва да си по-добре. И не трябва да се лекуваш сам с алкохол. И трябва…

— Думата „трябва“ не е ли съвременната анатема? Мислех, че няма да има повече „трябва“.

— Популярната психология не ме интересува. Интересува ме това колко слаб си в момента.

— Което означава, че не може да става и въпрос за рецепта за болкоуспокояващи. Тревожиш се да не би и втори член на моето семейство да привикне към наркотиците ли?

Калби го разбра съвсем правилно.

— Аз не лекувам майка ти. И те уверявам, че нямаше да оставя нещата така, ако бях неин лекар.

— Но партньорът ти е.

— Не за дълго — Калби изруга, наведе се и взе чантата си. — Съветвам те да се подложиш на рехабилитация…

— Няма да стане…

— … за да възвърнеш силите си. Съветвам те също да се подложиш на лечение заради алкохола…

— … защото не вярвам в лекарите…

— Последното, което трябва да направиш…

— … и няма нищо нередно…

— е да добавиш и алкохол към тази смесица.

— … в моето пиене.

Доктор Калби извади визитна картичка от задния си джоб. Подаде я на Шелби и нежно каза:

— Вземи я. На нея е написан мобилният ми номер. Ако продължиш да живееш с него, ще се наложи да ми се обадиш отново и ще можем вече да минем без посредници.

— Не живея с него — отвърна тя тихо. — Работя тук.

— Моите извинения за предположението — Доктор Калби погледна Едуард. — Ти също можеш да ми се обадиш. И не… няма нужда да си правиш труда. Знам, че ще кажеш, че няма да го направиш.

Вратата се затвори и след миг колата му потегли. И в тишината Едуард сведе поглед към крака си, който сега бе в правилно положение, а не под ъгъл, на една страна. По някаква причина се замисли за придвижването от конюшнята дотук, как се облягаше на Шелби, разбитото му тяло, оставило тежестта си върху нейната крехка физика.

Телефонът отново започна да звъни и Шелби му хвърли поглед.

— Искаш ли да…

— Съжалявам — каза той грубо. — Улавяш ме в такъв момент от живота ми, в който съм точно като баща ти.

— Ти не си ме молил да се грижа за теб.

— Защо тогава го правиш?

— Все някой трябва да го направи.

— Всъщност, не. И може би трябва да се запиташ дали да не напуснеш.

— Имам нужда от тази работа…

Той срещна погледа й и нещо в изражението му я накара да млъкне.

— Шелби. Ще бъда честен с теб. Нещата… оттук нататък ще стават само по-лоши. По-трудни.

— Тогава не пий толкова много. Или спри.

— Не за това говоря.

Е, нима не бе джентълмен. Опитваше се да спаси нейния живот, докато неговият вървеше към катастрофа. И по дяволите, искаше му се това звънене да престане.

— Едуард, пиян си…

Телефонът най-сетне замлъкна, а той можеше само да клати глава.

— Със семейството ми се случиха разни неща. Неща…. които ще излязат на бял свят. Няма да стане по-добре, отколкото е сега.

Проблемът с глезена бе най-малкият.

Отвън спря кола и той изви очи към тавана.

— Калби сигурно си е забравил добрите маниери.

Шелби отиде до вратата и я отвори.

— Някой друг е.

— Ако е дълга черна лимузина и на задната седалка има жена, облечена в розови дрехи от „Шанел“, кажи им да…

— Мъж е.

Едуард се усмихна студено.

— Поне знам, че не баща ми идва да ме види. Добре се погрижиха за това малко главоболие.

Едуард погледна към отворената врата, видя кой е и смръщи вежди.