Дж. Уорд - Ангелският дял

— Пръст — Лизи кимна към дупката в пръстта. — Мисля, че е пръст.

Лейн поклати глава, като че ли това щеше да помогне и да придаде смисъл на думите й. А после клекна и коленете му омекнаха. Наведе се, за да надникне по-добре в плитката дупка…

Господи… по дяволите. Беше пръст. Човешки пръст.

Кожата бе изцапана с пръст, но пръстът бе непокътнат и все още цял, освен това беше дебел, сякаш се е подул след отрязването или… откъсването, или каквото беше там. Нокътят бе равно подрязан и също толкова бял, колкото и плътта, а разрезът бе чист, месото вътре — посивяло, а бледото кръгче бе костта.

Но нищо от това всъщност не го интересуваше.

Важен беше златният пръстен.

Лейн разпозна тежкия златен пръстен.

— Това е пръстенът с печата на баща ми — каза безизразно.

— О… по дяволите — прошепна Самюел Ти. — Питай и ще ти бъде отговорено.

Лейн се потупа по джоба и извади телефона си, но не набра номер.

Вместо това вдигна поглед нагоре, нагоре, нагоре… и видя прозореца на спалнята на майка си директно над мястото, където бе заровен пръстът. Ръката на Лизи се озова на рамото му и го стисна и Лейн я погледна.

Без да откъсва очи от нейните, той се обърна към адвоката, изразявайки очевидното.

— Трябва да извикаме полицията, нали?

Джин и Пфорд също излязоха навън, а Самюел Ти вдигна ръка.

— Вие двамата се върнете в къщата.

Джин го изгледа.

— Какво става?

Лейн кимна. Нямаше нищо против сестра му да види пръста, но това не бе нещо, на което Пфорд да става свидетел. На него не можеше да му се има доверие.

— Ричард, моля те, заведи я вътре.

— Лейн? — Джин понечи да слезе още едно стъпало, но годеникът й я хвана за ръката. — Какво има, Лейн?

— Ще вляза след малко и ще ви обясня — което бе малко силно казано, защото самият той нямаше представа какво става. — Ричард, моля те.

Пфорд понечи да накара Джин да се прибере вътре, но тя се отскубна и затича през моравата на високите си токчета. Стигна до дупката, погледна вътре и ужасът, изписан на лицето й, го загрози.

— Какво е това? — попита.

Самюел Ти й помогна да запази равновесие и тихо й заговори. После я поведе към къщата и хвърли поглед през рамо.

— Ти ли ще се обадиш, или да го направя аз?

— Аз ще се обадя.

Лейн извади от джоба си телефона и отново набра често набирания в последно време номер на помощник-шерифа Рамзи. Разсеяно забеляза, че ръцете му треперят. Отвратителните изненади, лошите новини и посещенията на полицията в къщата започваха да се превръщат в нещо обичайно.

О, здравейте, полицаи, отдавна не сме се виждали. И за да се чувствате още по-добре дошли, сме ви направили паркинг точно тук, пред къщата.

Едно позвъняване. Две позвънявания…

— Канех се да ти се обадя — каза помощник-шерифът вместо поздрав. — Ще освободят тялото на баща ти за кремация утре…

— Не, няма.

— Моля?

Лейн концентрира вниманието си върху бледото парченце плът, изцапано с богатия чернозем на Кентъки.

— Намерихме нещо заровено. Точно под прозореца на майка ми. Ти и твоите колеги от отдел „Убийства“ ще поискате да се върнете тук.

— За какво говорим.

— За парченце от баща ми. Доколкото мога да кажа.

Съвсем кратка пауза — колкото един удар на сърцето.

— Не пипайте нищо. Тръгвам. Извикахте ли вече полицията?

— Не.

— Обадете им се.

— За да има кой да напише доклада.

— Да.

Лейн се засмя рязко.

— Вече знам процедурата.

И двамата затвориха, а Лейн отново коленичи на тревата и сега той, Лизи и Трета клечаха около дупката като край лагерен огън.

Миг по-късно от отворената входна врата на имението долетяха звуци от спор и изпълниха красивата утрин. Гласът на Джин бе най-силен, но този на Самюел Ти не й отстъпваше много.

Прекалено лошо, че не е бил убит.

Гласът и думите на Самюел Ти отекваха в ума му и много му се искаше да не бе изпразвал чашата си в живия плет до вратата.

Помисли си, че това тук можеше да промени играта. Оставаше да се види дали е добра новина… или лоша.

— Едуард — прошепна. — Едуард, какво си направил…

А в Огдън Едуард седеше в своето кресло като Арчи Банкър и отказваше да поздрави посетителя си както подобава.

— Няма причина да си тук.

Доктор Майкъл Калби му се усмихна мило. Той бе на трийсет и пет, но изглеждаше много млад, красивото му лице и гарвановочерната коса издаваха, че е наполовина иракчанин, кафявите му очи не пропускаха нищо и мятаха предупредително мълнии, ако решеше, че някой се опитва да го манипулира. Интелектът му бе толкова страховит, че завърши медицина още като тийнейджър, получи гражданство и започна да помага на баща си в практиката му.