Дж. Уорд - Ангелският дял

— Което те прави един от нас — настъпи пауза. — Има ли нещо друго?

— Много е неловко за мен.

— Очевидно.

Настъпи друга пауза, като че ли мъжът предпочиташе Едуард сам да стигне до съществената част. Обаче това нямаше да стане. Защото Едуард отдавна бе научил, че в бизнеса, който започне преговорите, той губи.

Монтеверди се покашля леко.

— Е, сега. Наистина. Със смъртта на баща ти сигурно… трябва да се заемеш с уговорените от него срещи и в моя случай това е спешно. Макар да знам, че си в траур, страхувам се, че има една ситуация, чието решение не може да се отлага. И така, за да защитя името и репутацията на семейството ти, дойдох при теб, за да решим нещата дискретно.

— Нямам представа за какво говориш — лъжец, лъжец, лъжец. — Страхувам се, че трябва да бъдеш малко по-точен.

— Баща ти дойде при мен преди няколко месеца за частен заем. Бях щастлив да се погрижа за него, но да кажем, че въображението ми трябваше да заработи, за да намеря парите. Пари, които сега дължа и които трябва да бъдат платени преди срещата за тримесечието на борда или…

— Или ти ще бъдеш в задънена улица?

Лицето на Монтеверди стана твърдо като камък.

— Не, ще бъда принуден да поставя семейството ви в задънена улица.

— Не мога да ти помогна.

— Не мисля, че разбираш. Ако семейството ти не върне тези пари, ще бъда принуден да предприема законни действия и нещата ще станат доста публични.

— Хайде, съди ни. Обади се на „Ню Йорк Таймс“ и им кажи, че дължим на тръста ти петдесет и три милиона долара. Кажи им, че сме мошеници, лъжци, крадци.

— Мисля, каза, че не знаеш нищо за това.

Проклетият алкохол бе все още в кръвта му. Освен това му липсваше опит в словесните двубои.

— Мислех, че става въпрос — каза Едуард с усмивка — да защитиш себе си, а ти се опитваш да ме победиш, за да не се налага да се изправиш пред борда и да признаеш, че си разрешил негарантиран заем без тяхното знание и че вероятно си взел лихвата за себе си. Отговорът ми е, че не давам и пукната пара. Направи каквото трябва. Не ми пука, защото не е мой проблем.

— Майка ти е в деликатно състояние.

— Тя е в кома по отношение на всички чужди намерения и цели.

— Мислех, че като най-големия й син се интересуваш от нея и от здравето й повече, отколкото показваш в този момент.

— Преместих се тук в този неимоверен лукс, — Едуард махна с ръка и жестът му обхвана овехтелите мебели — за да избягам от всичко това и от всички тях. Така че можеш да потопиш големия кораб, дето стои на онзи хълм. Изстреляй гюллетата си към имението на моето семейство и го обстрелвай, докато не го изравниш със земята. Това няма да ме засегне по никакъв начин.

Монтеверди издаде показалец напред.

— Не си достоен да се наречеш син.

— Като се има предвид кои са родителите ми, горд съм, че издържах и толкова под покрива им. Направи услуга и на двама ни. Не се опитвай да маскираш собствения си интерес под маската на алтруизма, докато в същото време заплашваш семейството ми. Кажи ми колко прибра като лихва в джоба си? Десет процента? Петнайсет? Ако заемът е бил за шест месеца, това прави поне два милиона и половина за теб. Добра работа, а?

Монтеверди подръпна леденобелите си френски ръкавели.

— Смятам, че това е обявяване на война. Онова, което ще последва, ще е по твоя вина.

— И как точно ни помагаш? — Едуард посочи тялото си. — Бях измъчван в продължение на осем дни от хора, които щяха да ме убият. И в моя случай това не е хипербола. Ако мислиш, че можеш с нещо да привлечеш вниманието ми, си в плен на илюзии.

— Само гледай. Може и да не даваш и пет пари за майка си, но се питам дали се чувстваш по същия начин по отношение на братята и сестра си. Доколкото знам, винаги си се грижил за тях.

— Да, в минало време.

— Ще видим.

Монтеверди се обърна и след миг вече бе излязъл през вратата. Старомодният телефон отново зазвъня, а Едуард бе втренчил поглед в съсипаните си крака… и се питаше не за първи път, какво можеше да бъде.

Какво трябваше да бъде.

Обаче вече бе твърде късно за всичко това.

Наклони глава на една страна и втренчи поглед в слушалката, която висеше на стената до малката кухничка. Мисълта да отиде до телефона го изтощаваше, още повече че знаеше защо звъни.

Обаче ако го искаха, трябваше да дойдат за него.

Едуин Макалън, майстор дестилатор на „Брадфорд Бърбън Къмпани“, не стигаше доникъде. Седеше в офиса си, който бе главен център на баща му до неочакваната му смърт преди две години, и се опитваше да се свърже с някого, с когото и да е от бизнес центъра. Нищо. Всеки път се свързваше с гласовата поща, което, като се имаше предвид, че набираше личните им линии и не минаваше през централата, беше нещо безпрецедентно.