Дж. Уорд - Ангелският дял

— Добро утро, мис Смайт.

Униформеният шофьор, Дон, служеше на баща й от двайсет години. Той й отвори задната врата, но не срещна погледа й — макар и не от неуважение и недоверие.

Бяха му казали, разбира се.

Тя стисна ръката му.

— Ти ще останеш. Докато искаш работата.

Той издиша облекчено.

— Ще направя всичко за вас.

— Ще го накарам да се гордее.

Сега Дон я погледна. В очите му блестяха сълзи.

— Да, ще успеете!

Тя кимна, седна отзад и подскочи, когато вратата се затвори тихо. След миг потеглиха, излязоха от вътрешния двор и от имението.

Обикновено тя и баща й обсъждаха нещата, докато пътуваха към центъра на града, а сега, докато гледаше втренчено празната седалка до себе си, й хрумна, че предният ден е бил последният, в който са пътували заедно до управлението. Последното пътуване… се бе състояло и бе приключило, без тя да знае, че е последно.

Не ставаше ли винаги така?

Тя предполагаше, че ще има още много такива безкрайни напътствия, непрекъснати пътувания един до друг.

Отричането е нещо хубаво, докато си част от него, нали? Но когато излезеш от топлата прегръдка на заблудата, реалността се стоварва студена и жилеща върху теб. И да, ако преградата между предната и задната част на колата не бе свалена, тя вероятно щеше да плаче така горчиво, сякаш бе на погребението на баща си.

Постави длан на седалката до себе си и се загледа през тъмното стъкло. Сега бяха на „Ривър роуд“ и се вливаха в движението, което накрая минаваше под магистралите и мостовете на бизнес района на Шарлмонт.

Сещаше се само за един човек, на когото можеше да се обади. Един човек, чийто глас искаше да чуе. Един човек… който интуитивно щеше да разбере какво изпитва тя.

Но Едуард Болдуин вече не се интересуваше от алкохолната индустрия. Вече не бе очевидният наследник на противниковия бизнес, нейният двойник от другата страна на пътеката, саркастичният, секси, вбесяващ я приятел, за когото тя отдавна копнееше.

И дори той все още да беше номер две в „Брадфорд Бърбън Къмпани“, със сигурност й бе дал ясно да разбере, че не иска да има връзка с нея. Въпреки онова лудо… чукане, което осъществиха в къщичката на управителя в конюшните „Ред енд Блек“. Нещо, което тя все още не можеше да повярва, че се е случило. След всичките години на фантазии, най-после беше с него…

Сътън се измъкна от черната дупка, спомените за последната им среща нямаше да я отведат доникъде. Тя се състоя във фермерски пикап, паркиран пред къщата й, и двамата се сдърпаха заради ипотеката, която тя бе наложила на баща му. Точно преди той да умре.

Картината далеч не беше като от картичка на „Холмарк“ [11] Hallmark Cards, Incorporated — американска компания със седалище в Канзас Сити, Мисури. Основана е през 1910 г. „Холмарк“ е най-големият производител на поздравителни картички в САЩ.-Бел.р. .

Но независимо от това Едуард пак бе този, с когото искаше да разговаря, единственият човек, освен баща й, на чието мнение държеше. А преди отвличането? Просто щеше да набере номера му и той щеше да вдигне на първото позвъняване, щеше да я подкрепи и в същото време да я сложи на мястото й.

Защото бе такъв.

А фактът, че вече не беше такъв?

Само още една загуба.

Още нещо, което щеше да й липсва.

Още нещо, за което да скърби.

Остави главата си да падне назад и втренчи поглед в реката. Искаше й се нещата да бяха като едно време — такива, каквито винаги са били.

— О, Едуард!

Самюел Тиодор Лодж III караше скъпия си и луксозен ягуар с подвижен покрив по пътя край реката с нищожните четиридесет километра в час. Движението не бе нито по-бързо, нито по-бавно от обичайното, но той бе много по-малко ядосан от обикновено на забавянето тази сутрин, защото не му се налагаше да изминава целия път до адвокатската си кантора в Шарлмонт. Не, днес щеше първо да спре, за да се срещне с един от клиентите си.

Макар че, за да бъдем честни, Лейн бе по-скоро член на семейството, отколкото клиент.

Големите имения нагоре по хълма останаха вляво от него, калните води на река Охайо бяха отдясно, а над главата му млечносиньото небе обещаваше още един горещ и влажен майски ден. Лекият бриз рошеше косата му, защото покривът бе свален. Той включи радиото на местната станция за класическа музика, за да чуе „Ноктюрно оп. 9, номер 2“ от Шопен.

Пръстите свиреха частта за лява ръка по бедрото му. А тези на дясната свиреха по кормилото.

Ако не беше адвокат като баща си, чичо си и дядо си, щеше да бъде класически пианист. Уви, не такава бе неговата съдба — и не само заради наследяването на професията. В най-добрия случай свиреше не лошо и успяваше да впечатли лаиците по коктейлите, по партита и по Коледа, но не бе достатъчно талантлив, за да бъде конкуренция на професионалистите.