Дж. Уорд - Ангелският дял

Сътън сведе поглед, който се спря върху дланите му. Все още носеше обикновената златна брачна халка. Баща й не се ожени повторно след смъртта на майка й. Дори не бе излизал на срещи. Спеше със снимката й до леглото си, а нощниците й все още висяха в общия им гардероб.

Романтично доказателство за истинска любов. Всъщност чувствата му бяха смесица от вярност и почитане на мъртвата съпруга. Това в известен смисъл се дължеше и на болестта и нейното развитие.

Болестта на Паркинсон го караше да изпада в депресия, да оглупява и да се страхува. И бе доказателство за истината, че богатите не са отделна класа хора, що се отнася до капризите на съдбата.

Баща й западаше видимо през последните два месеца и състоянието му само щеше да се влошава, докато накрая болестта не го приковеше към леглото.

— О, татко!… — Чувствата я задавиха.

— И двамата знаехме, че този момент ще настъпи.

Сътън си пое дълбоко дъх, знаеше, че това е единственият път, когато може да си позволи да покаже уязвимост. Това щеше да бъде единствената й възможност да бъде откровена и да си признае колко е ужасяващо да си на трийсет и пет и да се заемеш с огромна компания, в която са всичките пари на семейството ти, а също и да знаеш, че смъртта ще отнеме баща ти. Което щеше да стане, рано или късно.

Избърса една сълза, сведе поглед към мокрия си пръст и си каза, че няма да плаче, щом излезе от къщата. Всички щяха да я гледат и да се питат що за водач имат. И да, щеше да има такива, които щяха да искат да подкопаят основата, върху която стои, щеше да има и такива, които нямаше да я приемат сериозно, защото беше жена и беше от семейството, а брат й щеше да бъде завладян от гняв.

Не можеше да покаже слабост и пред баща си — това също бе важно. Ако се покажеше слаба, той щеше да се пита дали е постъпил правилно, а стресът не помагаше на хора в неговото състояние.

— Няма да те разочаровам! — каза тя и срещна погледа му.

Облекчението, което се изписа на красивото му лице, бе мигновено и накара сърцето й да се разкъса. Но той бе прав, тя вече не можеше да си позволи лукса на чувствата.

Любовта бе за семейството.

Не за бизнеса.

Стана, заобиколи бюрото и го дари с бърза прегръдка, а когато се изправи, се погрижи раменете й да бъдат изпънати.

— Очаквам да мога да се допитвам до теб — заяви. И й беше странно да чуе тази нотка в гласа си. Това не бе молба и не бе нещо, което дъщерята казва на баща си. Това бяха думи на изпълнителен директор към неговия предшественик.

— Винаги — увери я той и наклони глава. — За мен ще бъде чест.

Тя кимна и се обърна, преди по фасадата й да са се появили пукнатини. Бе преполовила разстоянието до вратата, когато той каза:

— В момента майка ти се усмихва.

Сътън спря и едва не се разплака. О, майка й. Тя се бореше за правата на жените във време, когато това не бе разрешено в Юга и в семейства като тяхното.

Да, беше напълно вярно, че това щеше да й хареса. То бе всичко, за което се бе борила, всичко, което бе искала.

— Но не заради това те предпочетох пред брат ти — добави той.

— Знам — всички знаеха защо Уин не бе истински кандидат. — Очаквам да присъстваш на срещите на комитета по финанси, макар че официално вече нямаш роля. Очаквам да допринасяш, както и преди.

Това отново не бе молба.

— Разбира се.

— Ще продължиш да служиш на борда като член на управителния съвет. Аз самата ще те посоча за свой официален заместник още на следващата среща на борда. И ще присъстваш на всички срещи на изпълнителния комитет и на борда, докато спреш да дишаш.

Докато говореше, гледаше втренчено към фоайето.

В тихия смях на баща й имаше толкова много бащинска гордост и уважение на бизнесмен към друг бизнесмен, че очите й отново се напълниха със сълзи.

— Както искаш.

— Ще си бъда у дома в седем за вечеря. Ще се храним в стаята ти.

Обикновено по това време той вече беше в леглото, а волята му — изтощена от битката с бунтуващото се тяло.

— Ще очаквам вечерта с нетърпение.

Сътън стигна чак до вратата, преди да спре и да погледне назад. Рейнолдс изглеждаше толкова дребен зад бюрото, макар че нито неговият ръст, нито размерите на бюрото се бяха променили.

— Обичам те.

— А аз те обичам почти толкова, колкото обичах майка ти.

Сътън се усмихна. И после тръгна, отиде до масичката при входната врата и взе куфарчето си, после излезе навън в топлата майска утрин.

Краката й трепереха, докато вървеше към бентлито сама. Очакваше той да е пред нея, тихият звук от движението на инвалидната му количка й бе така познат, но вече не го чуваше.