Дж. Уорд - Ангелският дял

Но тук бе самотно.

Тракането на високите й токчета бе приглушено, защото се бе научила как трябва да върви, тихият ритъм на стъпките й отекваше в прекрасната празнота, докато тя вървеше към предната част на къщата, минавайки покрай дневни стаи и библиотеки, салони и тоалетни. Всичко си бе на мястото, нямаше излишни неща, всичко бе почистено с благоговееща ръка, никъде нямаше прах.

Вратите на бащиния й кабинет бяха отворени. Той вдигна поглед.

— Ето те и теб.

Ръцете му стиснаха дръжките на стола — рефлекс, роден от задължението винаги да става, когато жена влиза или излиза от стаята. Но жестът бе безполезен, той вече нямаше сили, тъжният импулс, който не можеше да следва, бе нещо, на което тя твърдо реши да не обръща внимание.

— Ще отидеш ли ти? — запита той и отпусна ръце в скута си.

— Двамата ще отидем — тя заобиколи бюрото и го целуна по бузата. — Да вървим. Заседанието на комитета по финансите започва след четиридесет и пет минути.

Рейнолдс Уин Уилшир Смайт IV кимна с глава към подвързаната книга в ъгъла на бюрото му.

— Прочетох материалите. Нещата вървят добре.

— Не са чак толкова добре в Южна Америка. Мисля, че трябва…

— Сътън. Седни, моля те.

Смръщила вежди, тя седна срещу него, кръстоса крака при глезените под стола и оправи костюма си. Както обикновено, беше облечена в „Армани“, а прасковеният цвят бе един от любимите на баща й.

— Нещо не е наред ли?

— Време е да направим изявление.

При тези негови думи сърцето й спря.

По-късно щеше да си спомни всяка, и най-дребната, подробност: как двамата седяха един срещу друг от двете страни на бюрото и се гледаха… колко красив бе той с бялата си коса и съвършено изгладения костюм на райета… и как ръцете й, които бяха точно като неговите, бяха сключени в скута й.

— Не — тя бе категорична. — Не е.

Рейнолдс протегна ръце към нея, едната му ръка закачи пресата с попивателна хартия и за миг на Сътън й се прииска да закрещи. Но вместо това преглътна емоциите си и му помогна, като изпъна ръце и така ръцете им се срещнаха на половината път, наведе се над огромното бюро и разбърка листовете хартия.

— Мила моя — усмихна й се той. — Колко се гордея с теб!

— Престани — тя показно обърна китка и си погледна часовника си. — Трябва да тръгнем веднага, за да се срещнем с Конър преди…

— Вече казах на Конър, Лакшми и Джеймс. Изявлението за пресата ще излезе в „Таймс“ и „Уол Стрийт Джърнъл“, щом договорът ти бъде коригиран. Предварителният проект на Лакшми е такъв, за какъвто говорихме. Това вече не е нещо само между теб и мен.

Сътън изпита смразяващ ужас — от онзи, който извиква студени тръпки по гърба ти и те кара да се изпотяваш под мишниците.

— Не. Не е законно. Трябва да бъде ратифицирано от борда…

— Направиха го снощи.

Тя се облегна назад и така осигури разстояние помежду им. И когато гърбът й опря в твърдата облегалка на стола, по някаква странна причина тя си помисли за всички работници, а те имаха такива по целия свят. Хиляди и хиляди. И за бизнеса: производство на бърбън, вино, водка, джин, ром. Десет милиарда годишно с чиста печалба някъде около пет милиарда. Замисли се за брат си и се запита как ли ще се почувства той, като разбере.

Но пък, от друга страна, на Уин му казаха още преди две години как ще се развият нещата. И дори той трябваше да знае, че тя е тази, която има глава за бизнес.

Сътън погледна баща си и веднага забрави изцяло за бизнеса.

Очите й бяха пълни със сълзи, тя отхвърли всякакво приличие и се върна към времето, когато почина майка й.

— Не искам да умираш.

— И аз не искам. И нямам намерение никъде да ходя — засмя се горчиво. — Но така, както прогресира болестта на Паркинсон, се страхувам, че истината никак няма да ми хареса.

— Ще се справя ли? — прошепна тя.

Той кимна.

— Не ти отстъпвам ръководството, защото си моя дъщеря. Любовта има място в семейството. Но не е добре дошла в бизнеса. Заемаш мястото ми, защото си човекът, който ще ни изведе в бъдещето. Всичко е така различно от времето, когато баща ми ми предаде онзи ъглов офис. Всичко е… така глобално, така променливо, цари такъв състезателен дух. И ти го разбираш.

— Имам нужда от още година.

— Нямаш година. Съжалявам — понечи отново да протегне ръка, после стисна зъби от гняв и разочарование, което за него бе най-близо до ругатнята. — Запомни: не съм прекарал последните четиридесет години от живота си в наливане на всяко усилие в бизнеса, за да го предам на човек, който не е подходящ за тази работа. Ти можеш да се справиш. Дори нещо повече — ще се справиш! Нямаш друга възможност!