Дж. Уорд - Ангелският дял

Като че ли Джеб искаше да се погрижи жестокостта му да оцелее и след неговата смърт.

Едуард се наведе напред. Протегна трепереща ръка и докосна Шелби по лицето. Очакваше кожата й да е груба. Не беше.

Тя се сви и се отдръпна, а той се концентрира върху устните й.

— Искам да те целуна.

Във фермата на Лизи Лейн гледаше изгряващото слънце, а думите й висяха в смълчания въздух между тях.

„Мислиш ли, че някой го е убил?“

Въпрос, на който трудно можеше да отговори, особено след като се чувстваше измамен, че не той е убил въпросния човек. Но хапът не бе чак толкова горчив, че да не може да го преглътне, докато гледаше новия ден да изгрява над равнините на Индиана.

Пред лицето на толкова много сияйна красота, мрачните му мисли му изглеждаха като бомби, заложени в подножието на олтар.

— Е? — подкани го тя. — Мислиш ли?

— Не знам. Със сигурност има няколко души, които имат мотив. С повечето от тях съм свързан — смръщи вежди, защото се сети за нещо, което помощник-шерифът Рамзи му бе казал долу при реката. — Знаеш ли, охранителните камери на моста още не работят.

— Какво?

Той изви вежди.

— Има камери, монтирани на моста, и е трябвало да записват в онази нощ. Но когато полицията проверила, оказало се, че все още не работят.

— Така че никой не знае какво се е случило всъщност?

— Предполагам — не. Но мислят, че ако е скочил, трябва да е оттам. Трудно е да се скочи от другия мост — Мич каза, че ще се погрижат и с „Биг Файв“ да е така — Лейн поклати глава. — Но що се отнася до убийство? Не, мисля, че е скочил. Вярвам, че се е самоубил. Дългът, злоупотребата — сега всичко се стовари върху нас, а баща ми е знаел, че моментът е настъпил. Как, по дяволите, щеше да ходи с изправена глава из града при това положение? Или пък някъде другаде?

— Знаеш ли кога ще ви предадат тялото?

— Рамзи ме увери, че ще е веднага щом приключат с аутопсията. Би трябвало да е въпрос на време — отново я погледна. — Всъщност можеш да направиш нещо, с което да ми помогнеш.

— Кажи. Каквото и да е!

— Става въпрос за поклонението пред ковчега на баща ми. Щом ни върнат тленните му останки, трябва да допуснем хората в Ийстърли и аз искам… искам всичко да бъде както трябва.

Лизи взе ръката му в своята и я стисна.

— Ще се погрижа. Разбира се.

— Благодаря ти — наведе се и целуна дланта й от вътрешната страна. — Знаеш ли, странно е… пет пари не давам дали ще се окаже чест на паметта му. Не става въпрос за баща ми, а за фамилията Брадфорд. И да, това е проява на лицемерие, но аз не искам да присъствам. Онези, които дойдат, ще търсят причини за скандал и признаци за слабост и проклет да съм, ако намерят онова, за което са дошли. А също така се тревожа, че и майка ще иска да слезе.

Да, беше вярно, че „младата“ Вирджиния Елизабет Брадфорд Болдуин, която сега бе прехвърлила шейсетте, не ставаше от леглото, освен ако не трябваше да си направи косата, но съществуваха някои стандарти, които дори пристрастен човек като нея трябваше да признае и този случай бе такъв. Хората вече се обаждаха в имението и питаха как ще бъдат уредени нещата. И не че много ги беше грижа за баща му. Във висшето общество на Шарлмонт витаеше същият състезателен дух като в Националната футболна лига и дори събитие като бдение при мъртвеца Брадфорд бе като суперкупата.

Всички искаха да имат добри места.

Всичко това бе толкова фалшиво. И макар че винаги го е знаел, едва когато Лизи влезе в живота му, той започна да обръща внимание на празнотата в него.

— Ще ти обещая нещо — прошепна той. — Когато всичко това свърши… след като бъде поправено, тогава двамата с теб ще заминем. Ще се измъкнем. Но трябва да оправя тази каша, защото това е единственият начин някога да се освободя от семейството си. Да поправя грешките на баща си е единственият начин да заслужа свободата си и любовта ти.

— Вече имаш любовта ми.

— Ела тук.

Протегна ръка към нея, взе я в скута си и намери устата й в утринната светлина. Трябваше му само миг, за да я съблече, а после тя го възседна и той започва да събува панталоните си.

— О, моя Лизи — изстена той с устни, долепени до нейните.

Гърдите й изпълваха дланите му и когато ги обгърна, тя се задъха. Тя винаги бе откровение, винаги бе нова за него… всяка целувка, всяко докосване бяха като завръщане у дома и като полет до луната едновременно.

Съвършено.

Тя се повдигна на колене, той зае необходимото положение и после бяха заедно, тя се движеше върху него, той я притискаше към себе си. Със съвършена координация и здраво затворени очи, сякаш не искаше нищо да я разсейва от усещането, тя взе всичко от него.