Дж. Уорд - Ангелският дял

Неговата Сътън, която всъщност не беше негова и никога нямаше да бъде.

И това бяха само най-често изникващите в главата му образи. Все пак нещата отпреди отвличането му и отказа да бъде платен откупът бяха само смътни спомени.

Може би такова бе решението на демоните, които го изяждаха отвътре. Алкохолът не бе нанесъл чак толкова големи поражения — но двете седмици в джунглата, време, през което го налагаха редовно, умираше от глад и всяка минута над него висеше смъртта, със сигурност замъгляваха спомените отпреди това. И като бонус бе малко вероятно да получи отново такава услуга…

Чу леки стъпки на обути в ботуши крака да приближават към него и изви очи към тавана. Стъпките спряха пред него, но той не си направи труда да вдигне поглед.

— Пак ли ти… — каза.

На веселия му поздрав Шелби Ландис отговори с глас, който бе като на анимационен герой — или поне бе по женски писклив. Интонацията й както обикновено бе по-скоро като на сержант, отколкото като на Пепеляшка.

— Нека сега да те отведем оттук.

— Искам да остана тук завинаги — и това е заповед.

Над главата на Едуард, зад железните решетки, които му пречеха да отхапва парченца от човешката анатомия, Небеканзер изцвили радостно — звук, който странно приличаше на „здравей“. Огромният черен жребец бе готов да убие всекиго другиго, освен Едуард.

Но и към собственика си не се обръщаше с възторг.

— Можем да го направим по трудния или по още по-трудния начин — каза спокойно Шелби.

— Страшно много избори ми предостави. Колко великодушно от твоя страна.

Бунтарят в него поиска да се противопостави, за да разбере какъв е по-трудният начин. Още повече че, макар и тялото му да бе в такова окаяно състояние, повечето жени с нейния дребен ръст трудно щяха да се справят с него, а това можеше да бъде допълнително забавление. Шелби обаче имаше тяло, поддържано в идеална форма от дългите часове работа около чистокръвните коне.

Тя щеше да спечели тази битка. Каквато и да беше.

А на него му бе останала само гордостта. Единствено тя поддържаше мъжкото му его.

Беше му изключително трудно да се изправи, брутална болка разкъсваше вътрешностите му въпреки алкохола. Сумтенето би го накарало да се смути, особено пред работничка, която на всичкото отгоре като добра християнка презираше богохулството, нямаше чувство за мярка, а и дължеше прекалено много на мъртвия й баща.

Точно затова беше длъжен да наеме Шелби, когато се появи на предната веранда на къщичката на управителя с нищо друго, освен с прегрял стар пикап, честно лице и ококорени очи…

Едуард изгуби равновесие, залитна и се озова отново на бетонния под, тялото му се срина като сгъваема масичка и нещо стана с единия му глезен.

Обаче Шелби го улови, преди да си е разбил главата, силните й ръце го сграбчиха и тя го придърпа към себе си.

— Хайде.

Искаше да се бори с нея, защото мразеше и себе си, и състоянието, в което се намираше. Това не бе той — този недъгав пияница, този недоволен мерзавец. Някога, преди баща му да уреди да го отвлекат, а после да откаже да плати откупа, нищо подобно нямаше да се случи.

Е, освен че този отвратителен жребец пак щеше да е негов.

— Не знам дали трябва да ходиш.

Думите на Шелби го накараха да смръщи вежди, той изпъна „добрия“ си лош крак, защото коляното не искаше да се прегъне, а после се облегна на нея, за да носи тя теглото му, тъй като пострадалият глезен не искаше да поеме и грам от него.

— Разбира се, че не трябва. Ти ме видя гол. Знаеш колко зле изглеждам.

Все пак го беше хванала във ваната… след като се бе втурнала през затворената врата, очаквайки да го завари да плува мъртъв във водата.

— Тревожа се за глезена ти.

Той стисна зъби.

— Каква добра самарянка.

— Ще извикам лекаря.

— Не, няма.

Излязоха на слънчева светлина и той примигна, но не защото беше махмурлия. Затова човек трябва първо да изтрезнее. И наистина, сравнен с хладината на конюшнята, златистият сутрешен въздух беше като кашмир, който дразнеше настръхналата му кожа… а гледката… Навсякъде около тях се простираше хълмисто поле, покрито със синкавозелена трева, с високи огради и самотни кленови дървета — балсам за душата, обещание за отглеждането на чистокръвни коне, които ще бродят и ще пасат в отделените една от друга ливади и ще дават живот на поколения бъдещи шампиони в дербито и другите надбягвания. И дори носители на Тройната корона.

„Може да се има доверие на земята и нейното изобилие“, помисли си Едуард. Можеше да се разчита на дърветата за сянка в лятната горещина, дъждовните месеци никога не разочароваха и винаги осигуряваха дъжд. Поточетата прииждаха напролет и пресъхваха през есента, но човек винаги можеше да предвиди сезоните. По дяволите, дори гневът на торнадото и снежните бури имаше свой ритъм, в който нямаше нищо лично и винаги следваше определен модел.