Дж. Уорд - Ангелският дял

Нейното убежище винаги й действаше успокояващо. Но не и тази сутрин на зазоряване.

Каква нощ. Бяха им необходими почти два часа да разкажат на полицията какво се е случило, да се извинят и да потеглят обратно.

Ако не беше приятелят на Лейн, помощник-шерифът Мичъл Рамзи, все още щяха да са край реката, до салона за сладолед във викториански стил, а може би дори и в полицейския участък — оковани в белезници, съблечени и претърсени.

Мич Рамзи си имаше начин да се справя в трудни ситуации.

И така, сега бяха тук, на дивана, Лейн си взе душ и облече любимия си суитчър, а тя — една от ризите си с копчета и някакъв клин. Но, Господи, макар че беше май, и то в Юга, тя усещаше студ дори в костите си. И това беше отговорът на въпроса на Лейн.

— Лизи? Мислеше ли, че ще скоча?

— Разбира се, че не.

Господи, никога нямаше да забрави как стоеше в далечния край на моста, хванал перилата, как се обърна да я погледне… и се скри от погледа й…

— Лизи…

Тя вдигна ръце над главата си и се опита да запази гласа си спокоен. Не успя.

— Щом не се канеше да скочиш, какво правеше там, за Бога? Беше се навел над реката, Лейн. Щеше да…

— Опитвах се да разбера какво ли е да полетиш надолу.

— Защото си искал да се самоубиеш? — запита тя със свито гърло.

— Не, защото исках да разбера него.

Лизи смръщи вежди.

— Кого? Баща си…? Стига, като че ли той някога се е опитвал да разбере някого? Лейн, има и други начини да се справиш с това.

Например можеше да посети психиатър и да поседи на дивана му. Това щеше да сведе до нула шансовете му да намери смъртта си, докато се опитва да се справи със случилото се.

И като бонус, тя нямаше да се тревожи, че ще й се налага да стане престъпник, крадящ лодки.

Запита се дали петдоларовата банкнота все още е затъкната там, където я бе оставила.

Лейн протегна едната си ръка, като че ли бе вдървена и изруга, когато лакътят или може би рамото му изпука.

— Виж, сега, когато татко е мъртъв, никога няма да получа отговори. Затънал съм до шия, трябва да оправя забърканата от него каша, страшно съм разгневен и просто не разбирам. Всеки може да каже, че той не беше стока и това е истината… обаче не е обяснение защо, кога и как е постъпил толкова ужасно. Лежах втренчено и гледах тавана, не спях и не издържах повече. Отидох до моста, прекрачих перилата, за да застана там, където е стоял той… защото исках да видя това, което е видял той. Исках да добия представа какво е изпитал. Исках отговори. Нямаше къде другаде да ги потърся и не, не бях там, за да се самоубия. Кълна се в душата на мис Аврора.

След миг Лизи се наведе напред и взе ръката му в своята.

— Съжалявам. Просто си помислих… е, видях каквото видях, а ти не ми бе казал нищо от това, което ми казваш сега.

— Какво има за казване? В главата ми се въртят непрекъснато едни и същи мисли и ми се иска да крещя. Нямам ни най-малка представа какво правя.

— Но поне ще знам какво искаш да направиш. Мисля, че мълчанието е страшно. Умът ти е неспокоен? Е, моят също.

— Съжалявам — поклати глава. — Но аз ще се боря. За семейството си. За нас. И повярвай ми, ако се канех да извърша самоубийство, последното, което ще направя, е да последвам примера му. Не искам да имам нищо общо с този човек. Разбира се, не мога да променя ДНК-то си, не мога да направя нищо по този въпрос. Но няма да окуражавам и по-нататъшни сравнения с него.

Лизи си пое дълбоко дъх.

— Мога ли да помогна по някакъв начин?

— Ако имаше нещо, което можеш да сториш, ще ти кажа. Обещавам. Но сега всичко е на моите плещи. Трябва да открия липсващите пари, да платя на „Проспект Тръст“ и да се моля на Бога да успея да поддържам бизнеса. Бърбънът на семейство Брадфорд е на пазара повече от двеста години — не може на това да бъде сложен край сега. Просто не може.

Лейн се обърна и погледна през големия прозорец, а тя изучаваше лицето му. Той беше, както би се изразила баба й, наистина красив. Класически красив, с очи сини като ясно небе, с черна коса, която бе гъста между пръстите й, и с тяло, което неминуемо привличаше погледите на всички в стаята.

Но за нея това не беше любов от пръв поглед. В началото за нея лошият най-малък син на семейство Брадфорд бе жигосан, макар че истината беше, че под пренебрежението й се криеше силно привличане. Бе готова да премести планини, за да го игнорира. А после бяха заедно… и тя се влюби в него по типичния за Сабрина [4] Сабрина (на английски: Sabrina) е американска романтична комедия от 1954 г. на режисьора Били Уайлдър, адаптация на пиесата Sabrina Fair на Самюъл Тейлър. Главните роли се изпълняват от Хъмфри Богарт, Одри Хепбърн и Уилям Холдън. В римейка от 1995 г. главните роли се изпълняват от Джулия Ормонд и Харисън Форд. — Бел.р. начин.