Дж. Уорд - Ангелският дял

Той затвори очи и видя нейни образи от миналото: тя бе на дванайсет и той я гонеше из училището „Шарлмонт Каунти“, защото тя бе в първия клас момичета, приети в училището. Или когато бе на шестнайсет и онзи задник я излъга и не я заведе на абитуриентския бал… и как бе ударил кучия син в лицето. И още по-късно, на двайсет и една, когато вече бе завършила и се върна у дома за лятната ваканция — за пръв път изглеждаше като истинска жена.

После си спомни разказите за бабата на Сътън — жена, за която не можеше да се каже, че е шик. Всъщност дядото на Сътън заминал на запад като млад и се заел с отглеждане на добитък против волята на богатото си и изискано семейство и там срещнал красива млада жена, която яздела по-добре от него, стреляла по-добре от него и се препирала по-добре от него.

Когато я довел вкъщи, тя подчинила богатото и изискано семейство на волята си. Не станало обратното. И това било, както казваше Сътън, любовна история, която ще се помни векове.

И любовта оставаше жива в лимонадата, която той пиеше.

Когато вратата на къщичката се отвори, той знаеше, че не е Сътън. Тя нямаше да се върне никога и това бе правилното решение на уравнението, в което двамата бяха страни.

Шелби затвори вратата с усилие заради силния вятър и махна мокрите кичури коса от лицето си.

Той прочисти гърлото си.

— Неб добре ли е?

— Да, добре е. Джоуи е с него.

— Благодаря, че дойде да ми кажеш.

— Не за това съм тук — тя помълча. — Тази твоя жена.

Той не отвърна, а Шелби подсвирна тихо.

— Наистина е красива. Искам да кажа, сякаш не е истинска. Не съм виждала много такива. Може би само по списанията.

— О, истинска е.

— Къде отиде тя?

— Вкъщи.

— Защо? Защо я пусна?

Едуард отпи от чашата на Сътън.

— Защото така трябваше.

— Тази лимонада ли прави цяла сутрин? За нея?

— Не. Не знаех, че ще дойде — той погледна лимонадата. — Направих я, защото исках да пия точно такава.

За последен път.

— Ще излезеш ли с Джоуи? — попита той, без да вдига поглед.

— Да — отговори тя след доста време.

Едуард се усмихна.

— Чувам как се изчервяваш — личи си по гласа ти.

— Не се изчервявам.

— Глупости.

Тя се намръщи засегната, а той й намигна.

— Хайде, стига, исках да разбера дали ме слушаш внимателно. Освен това не съм споменавал Господ.

Шелби продължаваше да го гледа гневно още минута. После се усмихна.

— Да, но Той е навсякъде. И знаеш ли какво?

— Какво?

— Радвам се, че ни събра с Джоуи.

Едуард поклати глава.

— Беше баща ти, помниш ли.

— Може би беше Баща ми — с главно „Б“.

— Едно и също е.

— Е… — тя се огледа. — Ще се връщам в апартамента. Освен ако не ти трябва нещо. Оставих ти вечерята в хладилника.

— Много мило, благодаря. И не, нямам нужда от нищо. Благодаря ти още веднъж.

Сложила ръка върху дръжката на вратата, Шелби погледна през рамо.

— Ще бъдеш ли тук сутринта?

— Разбира се, че ще бъда — той вдигна лице нагоре и затвори очи, за да запечата образа й в ума си. — Къде другаде ще бъда?

Той й остави достатъчно време да разгадае израза на лицето му, да прецени енергията и намеренията му с усета, който й помагаше да разбира конете — и сигурно бе минал проверката, защото тя кимна и забърза под дъжда.

Към Джоуи.

Хубаво е да бъдеш, където ти е мястото, помисли Едуард, загледан в трофеите. И е най-добре да правиш неща, заради които съвестта ти няма да те преследва.

Дори ако тези неща скъсяват живота ти.

„Бъркли Седжуик“ бе един от трите най стари бижутерийни магазини в Съединените щати. Сгушен сред жилищни сгради с магазини на приземния етаж, той се помещаваше в стар викториански дом, който имаше метални решетки на всички прозорци, охранителни камери под всички стрехи и бивш войник от специалните части за охрана.

Джин се бе наслаждавала на моментите, в които имаше възможност да опознае мъжа с униформата. Както и без нея.

Когато паркира „Фантома“ на паркинга зад магазина, тя имаше чувството, че всички тези игри и забавления са ставали преди милион години. Беше осем часът, така че паркингът бе празен, като изключим огромния черен джип с черна тапицерия, чийто регистрационен номер, за голямо съжаление, беше на Университета на Кентъки.

Това наистина бе единственото нещо, което не харесваше у собственика Райън Бъркли.

Магазинът бе затворен за обикновени посетители, но тя не за пръв път идваше след работно време и преди още да почука на заключената, подсилена с решетка задна врата, Райън отвори.