Дж. Уорд - Ангелският дял

— Сътън, наистина…

— Какво?

Той изруга тихо.

— Искам да мога да ти дам каквото заслужаваш. Наистина искам. Ти си… между най-удивителните хора, които някога съм срещал в живота си. И трябваше да ти го кажа много отдавна. Иска ми се да бях го сторил. Иска ми се да бях… направил много неща. Но просто… при мен всичко се промени, както знаеш. Никога няма да бъда онзи, който бях. Нещата, които правех, човекът, който бях, компанията, която имах… по дяволите, компанията, за която работех? Всичко това е минало за мен и никога няма да се върне.

Сътън затвори очи. И докато тишината разцъфваше, сякаш той очакваше отговора й, тя успя само да кимне. Страхуваше му се, че ако опита да говори, хлиповете, които едва сдържаше, ще се изплъзнат от контрола й.

— Не мога да ти дам нищо от онова, което търсиш в един мъж. Няма да бъде добре за репутацията ти.

— Не ме е грижа какво мислят хората.

— Трябва да те е грижа. Ръководиш голяма компания. Ти си „Сътън Дистилъри Корпорейшън“ и за разлика от моето семейство, вие имате акционери, с които трябва да се съобразявате. Може би нямаше да бъде толкова зле, ако не продавахте собственото си име, ако беше някой, който ръководи бизнеса, без да е толкова тясно свързан с компанията, но ти не си. Освен това ти трябва стабилност в личния живот. Заслужаваш мъж, който да те държи в прегръдките си нощем и да бъде с теб през почивките, да е до теб на социални събития. Не се заблуждавай, Сътън. Знаеш, че не съм този човек.

Тя отново отпи от лимонадата.

— Тогава защо правихме любов онзи ден?

— Защото съм слаб негодник. И понякога правим неща, които искаме, дори ако не са правилните.

— А…

— Никога няма да те забравя, Сътън. Никога.

— Говориш, сякаш Огдън Каунти е на другия край на света.

Но пък проблемът не бе в географските разстояния.

— Ако ме намразиш — каза дрезгаво той, — няма да те виня.

— Няма да те намразя — тя отиде до трофеите и се загледа в тях, защото не искаше той да види очите й. — Кажи ми нещо.

— Какво?

— Когато те видя някъде, разбираш ли, някъде из…

— Няма да ме видиш.

Тя внезапно си представи как той я избягва на дербито, като бяга и скача зад подпорните колони и се крие зад вратите на тоалетните.

— Няма да ме видиш, Сътън.

— Значи наистина затваряш вратата — тя се обърна към него и посочи чашата си. — Имаш ли нещо против да я оставя някъде? Всъщност не съм жадна.

— Аз ще я взема.

Тя вдигна брадичка, приближи до него и сложи чашата в ръката му. Когато отстъпи назад, къщичката се разтърси от гръмотевица — изглеждаше съвсем навреме.

— Направи ми една услуга — каза тя с дрезгав глас.

— Каква?

— Не се опитвай да ме изпратиш до колата, нито ми предлагай да остана още малко тук. Остави ме да си отида поне с малко гордост, съгласен ли си?

Очите му, тези страхотни очи, се взираха в нея, без да мигат и толкова съсредоточено, че тя се чувстваше така, сякаш Едуард прави снимка с бавна скорост.

Той кимна веднъж.

Тя примигна, стискайки силно очи, и прошепна:

— Сбогом, Едуард.

— Сбогом, Сътън.

През вратата. Навън в бурята.

Проливният дъжд беше студен и тя вдигна лице към небето, докато вървеше към мерцедеса. Мислеше, че това е третият път, при който върви в дъжда заради него. И когато седна зад волана и затвори вратата, тя стисна волана с все сила, докато градушката трополеше като миниатюрна армия с безброй мънички ботуши върху метала и стъклото, които я подслоняваха.

За разлика от първия път, когато бе дошла сама с колата на това място, сега тя знаеше как да включва скоростите. Вече не търсеше задната скорост… така че да се налага проститутка, която изглежда точно като нея, да й казва какво да прави.

Отправяйки се към селския път, който щеше да я отведе обратно в света, към който принадлежеше, тя вдиша дълбоко толкова много пъти, че й се зави свят.

По дяволите, още усещаше вкуса на онази лимонада.

Едуард издиша бавно и продължително, когато чу колата на Сътън да се отдалечава бързо. После погледна двете чаши в ръцете си.

Изля остатъка от чашата си в нейната, остави празната чаша настрани и изпи лимонадата, която баба й я бе научила да прави в горещите следобеди на Кентъки. Дванайсет лимона. Срязани на две върху дървена дъска с голям нож. Прясна вода от Кентъки, целуната от варовикова скала.

Захар. Кафява тръстикова захар. Но не прекалено много.

Ледът се слага в чашите, не в каната. Каната се държи в хладилника, покрита с метално фолио, така че лимонадата да не придобие миризмата на другите неща в хладилника. Споделя се с хора, които обичаш.