Дж. Уорд - Ангелският дял

Сътън се отдръпна от вратата толкова бързо, че почти загуби равновесие, защото бе на високи токчета. Това не беше ли напомняне, че докато жената пред онзи бокс явно бе в стихията си, Сътън нямаше какво да прави тук — не би могла да язди кон в костюма „Шанел“, който носеше в момента, нито да чисти боксовете с обувките си „Лубутен“ [75] Кристиан Лубутен (на френски: Christian Louboutin) е френски дизайнер на обувки, известен с дизайнерските червени подметки. — Бел.р. .

Това бе новият живот на Едуард. Винаги се бе интересувал от коне, но сега вече наистина отглеждаше и развъждаше собствени животни.

Тази жена, тази естествено красива, физически здрава жена, беше напълно подходяща за живота във фермата. Съвършена за новия Едуард.

Сътън, с мерцедеса, към който се бе запътила, със заседанията на управителния съвет и корпоративните стратегии, представляваше всичко, свързано със старото му съществувание.

Не трябваше да идва.

— Сътън!

Когато той извика името й, тя се изкуши да тръгне още по-бързо към колата си, но се тревожеше, че той ще се опита да я последва и ще се нарани.

Тя спря под дъжда, бе почти непоносимо да се обърне. Не бе спирала да мисли за него, откакто бяха заедно за последен път, но междувременно той бе на това място, с тази жена — дори ако в момента не бе „с“ нея? Ако се съдеше по израза на лицето му? Щеше да бъде.

Сътън изправи рамене и се обърна към него. И за миг спря изненадана.

Цветът на лицето му бе свеж, кожата му не беше сивкава, както преди, а зачервена от…

Е, какво пък, може би просто бе смутен, че тя го е хванала. Само че той не правеше нищо лошо, нали? Просто го бе видяла в момент, когато не е очаквал някой да го гледа и освен това те двамата нямаха връзка. Той не й бе обещавал нищо.

— Съжалявам — каза тя. — Не трябваше да идвам.

Той спря пред нея.

— Вали.

— Така ли? — той я погледна особено и тя махна с ръка. — Искам да кажа, разбира се. Да. Ела вътре.

Той я хвана за лакътя, а тя поклати глава.

— Не, наистина, няма нужда…

Ослепителен блясък и яростен грохот на светкавица, която удари нещо дървено наблизо, я накара да се почувства сякаш Господ е решил да й даде урок. Но не можеше да реши какъв е този урок, дори животът й да зависеше от това.

О, кого лъжеше. Трябваше да се откаже от цялата тази история с Едуард.

— Хайде — покани я той. — Докато не сме загинали тук.

Вървейки към къщичката, тя отново чу в главата си гласа на губернатора на щата да й предлага краткосрочна неангажираща връзка и в края на краищата това не изглеждаше толкова лоша идея.

Веднага, щом влязоха вътре, Едуард включи осветлението и стената с трофеите заблестя.

— Ще ти донеса кърпа.

— Добре съм — наистина. Наистина ли беше добре? — Честно, не биваше да идвам.

Той не обърна внимание на лъжите й, подаваше й нещо в малинов цвят. Или нещо, което е било малиновочервено, преди да бъде прано стотина пъти. Хавлията обаче бе мека като велур и когато я притисна към лицето си, за да не размаже грима на очите си, тя реши, че нейните скъпи хавлиени кърпи „Матук“ не са толкова добри.

Освен това реши, че малката му приятелка в онази конюшня просто би изтрила лицето си, без да се тревожи за нищо. Или може би изобщо нямаше да изтрива лицето си, за да изглежда свежа като роса, както всъщност си беше.

Двайсет. Най-много двайсет и две. А Сътън с нейните трийсет и осем се чувстваше като стогодишна.

— Щях да ти се обадя — каза Едуард, докато влизаше в кухничката.

Шумът от отварящи се и затварящи се врати на шкафове й се струваше оглушителен като реактивните двигатели на излитащ самолет.

— НЕ искам нищо за пиене…

Той се върна и й подаде висока стъклена чаша, а тя се смръщи, когато долови издайнически аромат на…

— Това моята лимонада ли е?

— Да. Или поне трябва да бъде нещо много близко — той изкуцука до стола си и изруга, докато сядаше. — Спомних си рецептата. На баба ти.

Тя опита лимонадата.

— Трябваше ми цяла вечност, за да изстискам тези лимони.

— Трябва да се направи с пресни лимони.

— Наистина става различна — той я погледна, очите му проследиха чертите й. — Изглеждаш… толкова добре.

— Стига, косата ми е мокра и…

— Не, красива си — както винаги.

Сътън се взираше в лимонадата, усещаше погледа му, вперен в нея.

— Защо ме гледаш така?

— Запомням отново как точно изглеждаш.

— И защо ти е да правиш това?

— За да имам нещо, което да ме топли нощем.

Тя си спомни онази жена в обора и едва не го попита какво става. Но нямаше това право. Или… по-вероятно не искаше да знае.