Дж. Уорд - Ангелският дял

Лейн се засмя.

— Вие от Средния запад умеете да сложите някого на мястото му по най-любезен начин.

— Може ли да те попитам нещо? — Ленгхе се обърна с гръб към картината. — Надписът тук… на него…

— Да, това е Рембранд. И е истински — потвърдено е от различни независими експерти. Всички документи за картината са някъде в къщата. Всъщност един частен колекционер, който идва миналата година на обеда по случай дербито, предложил на баща ми четиридесет и пет милиона за нея, така ми казаха.

Ленгхе сложи ръце в джобовете си, сякаш се страхуваше, че може да докосне платното, макар че бе на четири или пет крачки от повърхността на маслената картина.

— Защо е скрита в толкова отдалечена стая? — той се огледа. — Не че стаята не е хубава или нещо подобно. Просто не разбирам защо един шедьовър не е изложен на по-видно място, може би в красивата малката приемна до входа.

— О, за това има основателна причина. Баба ми, Голямата В. Е., както са я наричали, не одобрявала хазарта, пиенето или пушенето. Тя купила картината в Европа през петдесетте години на двайсети век и я сложила тук, така че всеки път, когато дядо ми и добрите му стари приятели имат желание да извършат грях, да има нещо, което да им напомня кого точно разочароват.

Ленгхе се засмя.

— Била е умна жена.

— Тя събираше картини на стари майстори. Има ги из цялата къща, но тази може би е най-ценната, въпреки че е от по-малките.

— Бих искал съпругата ми да я види. Ще направя снимка с телефона си, но няма да е същото. Трябва да застанеш пред истинската картина. Заради очите — на снимката не са същите.

— Тя е добре дошла в този дом по всяко време.

— Виж, жена ми не обича да пътува. Не че се притеснява да лети или нещо друго. Не иска да оставя кравите и пилетата си. Не дава на никого да се грижи за тях. Или за кучетата. Дори на мен. Тези животни и птиците са й като деца.

Ленгхе отново се взря в картината с копнеж, а Лейн подпря хълбок на билярдната маса.

— Наистина я харесваш, нали? — каза той.

— О, да.

Лейн взе бялата топка бияч от масата и я подхвърли във въздуха няколко пъти замислен.

— Знаеш ли — каза той, — има известни промени в „Брадфорд Бърбън Къмпани“, откакто се видяхме за последен път.

Ленгхе погледна през рамо.

— Четох във вестника. Нов временен изпълнителен директор, външен човек. Това е добър ход — но ти трябва финансист, ако искаш да контролиращ движението на парите. И трябваше да те поздравя отдавна, господин председател на управителния съвет.

Лейн наведе глава.

— Благодаря. И да, разглеждаме различни планове за оптимизация на разходите. Мисля, че виждам начин да се измъкнем от черната дупка благодарение на Джеф.

Френските прозорци се разтресоха от гръмотевица, а Ленгхе кимна.

— Имам вяра в теб, синко.

— Това, което искам да кажа, е, че ако ни дадеш зърно на кредит само за два месеца, ще се справим. Ще ти предложим добри условия, разбира се. Но наистина, ако следваме плана на Джеф, два месеца ще бъдат напълно достатъчни.

— Значи казваш, че не искаш да играеш карти с мен, така ли, синко?

— Не, изобщо не казвам това — Лейн присви очи. — Всъщност мисля, че имам нещо, на което, вярвам, би искал да заложим.

Благодарение на бурята, която продължаваше над просторните равнини край река Охайо и се придвижваше бавно над Индиана и Кентъки, жегата намаля, което бе истинска благословия.

Това означаваше и че Едуард се наслаждава на работата, която върши в „Ред енд Блек“.

Тази път нямаше метла с дълга дръжка.

Когато дъждът отново започна да се излива от надвисналите виолетово-сиви облаци и светкавиците продължиха да показват силата си, той отпусна чука, който държеше, и избърса чело със свободната си ръка. Бяха минали… години… откакто бе поправял огради за последен път и вече разбираше от болката в раменете си, че ще плаща за това дни наред. Но като гледаше високата ограда, боядисана в кафяво, която разделяше пасището, и броеше гвоздеите, които бе добавил, както и разкованите греди, които отново бе прикрепил, той усещаше как през него преминава вълна на гордост.

Все пак бе правил това само час и вече бе готов да се откаже. Един истински мъж би продължил подобна работа осем или десет часа, без изобщо да спре.

Но беше начало.

Точно преди края.

Докато куцаше към пикапа на „Ред енд Блек“ с чантата инструменти, той мислеше за водката, която взе със себе си, но остави в кабината.

Щеше да му трябва питие, но не много. Съвсем малко.