Дж. Уорд - Ангелският дял

Когато никой не отговори, тя отвори леко вратата и надникна в стаята. Амелия беше в леглото си и спеше дълбоко — или се правеше, че спи — и не беше по бельо. Носеше тениска на „Хочкис“ и лежеше настрани с лице към вратата. Миглите й, дълги като на Самюел Ти, почти опираха в бузите й.

Амелия се намръщи и веждите й потрепнаха, после се обърна по гръб. После — на другата страна.

Въздъхна дълбоко и отново потъна в сън.

Джин се измъкна от стаята заднишком.

По-добре да се приведе в добър вид, преди да се опитва да съветва, когото и да било.

Влезе в апартамента си, продължи към банята и свали роклята си. Смачка я на топка, хвърли я и влезе под душа.

Вдигаше изтривалката за тяло с монограми към рамото си, когато диамантът на лявата й ръка проблесна ярко в светлината на лампата над нея.

Изведнъж в главата й отново прозвуча гласът на Самюел Ти:

Трябва да се грижиш за себе си.

— Ти си сгоден? — настоятелно попита Шантал, когато Лейн затвори багажника на лимузината.

— Да — отговори той за кой ли път.

Историята с годежа бе основната тема на жената, която се правеше на досадна конска муха, докато всички останали пренасяха и подреждаха всичко от дрехите, козметиката и бижутата й, което можеше да се събере в голямата лимузина. И сега тя и Лейн бяха сами, ако не смятаме шофьора, който седеше зад волана. Вратите на лимузината бяха затворени, а човекът бе заровил лице в телефона си. Сякаш не искаше да бъде ударен от случаен шрапнел.

Няма да дочакаш бакшиш от нея, помисли си Лейн.

— Наистина, Лейн — каза тя, а дъждовните капки започнаха да падат отново. — Не изчака дори да изсъхне мастилото върху документите за развода…

— Всъщност трябваше да се оженя за нея, за да си спестя всичко това — пресече я Лейн. — И ти не си в положение да негодуваш за каквото и да било.

Той посочи с поглед корема й, а Шантал се усмихна с чара на деветмилиметров пистолет.

— Кога ще четат завещанието?

— На баща ми?

— Не, на папата. Разбира се, на проклетия ти баща!

— Вече го направиха. Нямаше нищо за теб, нито за детето ти. Ако искаш да го оспорваш, давай, нямам нищо против. Ще бъде доходоносно колкото професионалната ти кариера. О, чакай. Ти нямаш такава, нали? Поне не и официално, във всеки случай.

Тя вдигна пръст към лицето му.

— Ще задържа детето.

— За разлика от моето, нали? — той не обърна внимание на болката в гърдите си. — Или отново ще направиш онова пътуване до клиниката в Синсинати?

— Може да искам само детето на баща ти.

— Вероятно. Всъщност, не се съмнявам, че наистина го искаш. — той отвори задната врата на лимузината. — Изпълнителят на завещанието е Бабкок Джеферсън. Потърси го, обади му се, разбери как стоят нещата и заведи дело за наследство или пък не. Както искаш.

Докато влизаше в колата, тя каза:

— Адвокатката ми ще ти се обади.

— Господи, езикът ти сякаш сам изрича тези думи, нали. С нетърпение очаквам обаждането, стига да те държи далеч от имота ми. Довиждане.

Той затвори вратата, за да не я слуша повече и помаха на шофьора. После влезе в къщата. Затвори тежките врати на Ийстърли и се замисли колко ли е часът.

Имаше чувството, че е един.

Продължи по-нататък и откри Джон Ленгхе и шортите му в тревист десен в игралната зала. Но човекът не седеше над двете колоди карти на покритата с филц маса в ъгъла. Не удряше билярдните топки на старинната маса. Не играеше шах срещу себе си на мраморната дъска с ръчно изработени фигури, нито местеше пуловете на таблата.

Ленгхе стоеше до далечната стена, загледан в картината, окачена точно в средата на невероятните дъбови панели.

Осветено отгоре, лицето на Исус Христос бе нарисувано в слонова кост и тъмнокафяво, сведените надолу очи бяха толкова истински, че човек можеше да усети божествената жертва, която бе готов да направи.

— Не е лоша, а? — каза тихо Лейн.

Ленгхе се извърна бързо и се хвана за сърцето.

— Съжалявам, не исках да любопитствам. Е, всъщност го направих. Но разбрах, че ти и онази жена ще искате да останете насаме.

Лейн влезе в стаята и отиде до билярдната маса. Топките бяха в триъгълника, готови за игра, но той не можеше да си спомни кога някой е играл за последен път.

— Оценявам това. Както и помощта ти. Съкрати наполовина времето, което щеше да отнеме това безславно фиаско.

— Е, без да показвам неуважение към жената, мисля, че разбирам защо я окуражаваш да намери по-щастлив пристан някъде другаде.