Дж. Уорд - Ангелският дял

— Да — хлапето преметна раницата напред и извади химикалка с надпис „Шарлмонт каунти“. — Ето.

Лейн написа телефонния си номер.

— Обади се, когато си готов. Ще ти кажа къде точно е погребан. И ми кажи кога искаш да дойдеш в къщата.

Да, Ийстърли беше наследственият дом на майка му, но Уилям Болдуин бе живял там десетилетия наред. Ако Лейн бе на мястото на това момче и едва познаваше баща си, щеше да иска да види къде е работил той, къде е живял, дори да е, след като човекът вече си е отишъл.

— Добре.

Деймиън погледна опаковката. После я сложи в раницата си.

— Съжалявам.

Лейн се смръщи.

— За какво?

— Не знам. Мисля, че е, защото ти имаш и майка и тя… той…

— Не знам дали ти върши работа, но ето един съвет от мен. Не се чувствай виновен за проблеми, които не са твои. Това не е добра стратегия.

Деймиън кимна.

— Ще ти се обадя.

— Обади се.

Лейн гледаше как хлапето се качва на колелото си и се отдалечава. И неизвестно защо, когато забеляза, че няма каска, му се прииска да извика Деймиън и да го закара до училище.

Но може би трябваше да последва собствения си съвет. Деймиън имаше настойник и освен това имаше, теоретично, десет милиона долара, в зависимост от това как щяха да се развият нещата. Лейн имаше безброй задачи, с които да се справя, и тази сутрин капацитетът му и способностите му да се съсредоточи не можеха да поемат повече.

Той седна зад волана, включи двигателя и забърза по „Дорн“, а след това — по второстепенния път към летището, за да избегне сутрешните задръствания на кръстовището. Когато най-после мина през вратите към частната писта, Джон Ленгхе тъкмо слизаше от самолета. Ооо! Този път десенът на шортите му за голф представляваше стръкове трева. Яркозеле-ни стръкове трева върху черен фон. Няколко хиляди.

Само някой с неговото състояние можеше да си позволи подобно облекло.

Човекът махна със свободната си ръка, в другата стискаше дръжката на изтъркан стар куфар.

— Реших, че може да ми се наложи да остана тук — каза той, като приближи до поршето и вдигна багажа си. — Най-добре да си нося четка за зъби, като имам предвид какво е времето.

— Имаме много спални. И моята майка готви най-добрата храна за душата в цялата страна. Обичаш ли такава храна?

Ленгхе сложи куфара си на задната седалка.

— Исус мой Спасител и Господар ли е?

— Харесвам стила ти.

Човекът се настани до Лейн и огледа лененото му сако и изгладените панталони.

— Наистина? Сигурен ли си, синко?

Лейн включи задна скорост и натисна газта.

— Не казвам, че бих могъл да нося дрехи от твоя гардероб. Но ти? При теб се получава.

— Бива те да приказваш, а? — смигна Ленгхе. — Наспа ли се добре? Готов ли си да играеш покер?

— Винаги, старче, винаги.

Ленгхе се засмя шумно и докато Лейн шофираше към Ийстърли, разговорът вървеше учудващо непринудено. Докато чакаха вратите в подножието на хълма да се отворят, Ленгхе се премести напред на седалката и погледна нагоре към огромната бяла къща.

— Точно като на бутилките — той поклати глава. — Трябва да призная, къщата ви наистина е внушителна.

„Особено ако успеем да я запазим“, помисли Лейн с горчивина.

Дъждът започна точно когато стигнаха върха на хълма, но Лейн дори не забеляза, защото видя дълга черна лимузина, паркирана пред входа.

— Кой, по дяволите, е дошъл? — попита той на глас.

Джон излезе с багажа си, Лейн вдигна покрива и отиде при шофьора на лимузината.

Стъклото се смъкна, но човекът бе непознат.

— Мога ли да ви помогна? — попита Лейн.

— Здравейте, сър. Тук съм с Шантал Болдуин. Тя прибира нещата си.

Мамка му.

— Не, няма да използвам опаковъчна хартия.

Лизи отваряше чекмеджетата с дрехи едно след друго и си мислеше: Не само няма да увивам нещата ти в проклета опаковъчна хартия, но имаш късмет, че не съм отворила прозореца, за да изхвърля всичко върху лимузината ти.

— Но гънките…

Лизи наклони глава към Шантал.

— … са най-малкият ви проблем. Хайде, размърдайте се, няма да правя всичко сама.

Шантал изглеждаше оскърбена, застанала до петте огромни пластмасови кутии с капаци, които Грета бе донесла.

— Знаете ли, аз обикновено не върша това.

— Така ли?

Лизи грабна една кутия и започна да слага в нея сгънати дрехи, без да ги подрежда — панталони, джинси, клинове. После се прехвърли към другото чекмедже. Бельо. Господи, спомни си как преглеждаше всички тези дрехи преди време, когато се бе промъкнала, за да сравни бельото, което бе намерила под леглото на Уилям Болдуин, с дрехите на Шантал.