Дж. Уорд - Ангелският дял

Той подаде шофьорската си книжка и банковата си сметка в „Дж. П. Морган“, а управителката се усмихна.

— Много добре, мистър Болдуин. Ще се погрижа веднага.

Двайсет минути по-късно Лейн си тръгна от банката. Подписа всички необходими документи, направи прехвърлянето и се обади на Лизи да я осведоми. Автоматичното изплащане на заплатите от новата сметка щеше да стане след известно време и Лизи щеше да се обади на управителката на банката, за да й каже кои от хората остават и кои ще бъдат освободени…

Лейн спря насред паркинга. Точно до колата му с планинско колело до себе си и прекалено зрял за възрастта си израз на лицето… стоеше синът на Розалинда Фрийланд.

Лизи приключи разговора с Лейн и седна на първия стол, който се изпречи пред очите й. Чак когато сложи ръце върху тапицираните облегалки и се отпусна назад, осъзна, че това е креслото, в което Розалинда Фрийланд, счетоводителката на имението, бе намерена мъртва.

Тя веднага скочи на крака, изтупа панталоните си, макар че допълнителният подвижен калъф на креслото бе махнат и възглавниците бяха почистени.

— И така, какво мислиш? — попита тя Грета.

Германката вдигна поглед от лаптопа върху старото бюро на Розалинда. Както и останалата част от кабинета, бюрото бе почти празно. Имаше само лампа, моливник, пълен с обикновени сини химикали, и поставка за входяща поща.

След смъртта й не намериха лични вещи, които да изнесат от кабинета. И не защото жената ги бе махнала оттам преди трагедията.

— Водила е много добре сметките, ja — бледосините очи зад яркорозовите, кръгли като балони, очила за четене бяха живи и съсредоточени. — Ела, виж. Ето, всичко е тук.

Лизи заобиколи бюрото и надникна над рамото на колежката си. На екрана на лаптопа имаше таблица с имена, информация за договорите, почасово заплащане и допълнителни плащания. Придвижвайки се наляво в таблицата, Грета можеше да види всичко, платено на всеки един за пет години назад, месец по месец.

— Много добре. Това е много добре — Грета махна очилата си и се облегна назад. — Аз казвам имена, ти казваш какво правим с тях.

— Колко души има?

Грета протегна ръка към мишката и слезе надолу по екрана. Още по-надолу. Още по-надолу.

И още по-надолу.

— Седемдесет и трима. Не. Седемдесет и четирима.

Лизи взе бял бележник с надпис „Ийстърли“, отпечатан в горната част на корицата, и една химикалка.

— Аз ще записвам имената. Господи, нямах представа колко хора работят тук. Искам да кажа, знаех, че са около седемдесет, но това са… толкова много пари.

Грета вдигна ръка.

— Аз ще престана да получавам заплата. Запиши ме най-отгоре на списъка.

— Грета, слушай…

— Не, Джак и аз имаме всичко, няма нужда аз да работя. Децата ми са самостоятелни. Вземах заплатата, защото я заслужавах и все още я заслужавам. Но точно сега? — Грета посочи екрана. — Те имат повече нужда от пари. Но аз пак ще работя. Какво друго да правя?

Лизи пое дълбоко дъх. След като бе изплатила фермата си, тя също бе решила да спре за малко да взема заплата, но това бе нещо друго.

Сега тя бе от семейството.

Лизи протегна ръка, за да стисне ръката на Грета.

— Само така ще се съглася.

Когато Грета хвана ръката й, големият диамант проблесна и Лизи поклати глава. Колежката й може би беше единствената градинарка, почти толкова богата, колкото и хората, за които „работеше“. Тя не можеше да живее, без да прави нищо.

Освен това бе истински извор на здравомислие за Лизи.

— Не знам колко ще продължи — каза тя, докато си стискаха ръце. — Може да отнеме…

— Къде е икономът ви?

Лизи вдигна глава, когато чу познатия женски глас.

И бързо изрече няколко ругатни наум. Бившата съпруга на Лейн стоеше до вратата и се оглеждаше, сякаш беше собственичка на къщата. Е, почти бивша съпруга.

Шантал Болдуин все още бе същата блондинка, както в деня, когато Лейн я изгони, което означаваше, че е гримирана и облечена с вкус, така че да подчертае най-доброто от себе си. Бе запазила деликатния си тен, както и късите, съвършено поддържани нокти и бе облечена в стил „Млада, богата, с високо социално положение“.

Днешните нюанси например бяха прасковено и розово, леки като нежен ветрец, и дрехите й стояха така, сякаш са били правени специално за нея. Затова прилягаха плътно към долната част на корема й.

— Мога ли да ви помогна? — каза с равен тон Лизи.

В същото време сложи ръка върху рамото на Грета и го притисна надолу. Жената вече се надигаше от стола, но бе трудно да се каже дали иска да остави Лизи и Шантал насаме, или да удари гостенката с юмрук, просто заради принципа.