Дж. Уорд - Ангелският дял

— Къде е Лейн? — сопна се Шантал. — Обаждах му се два пъти. Адвокатката ми също няколко пъти е искала аз да получа достъп до личните си неща, но той е отказал да отговори. Така че сега съм тук, за да си ги взема.

Лизи погледна Грета, за да й подскаже да остане на мястото си, и тръгна към Шантал.

— С радост ще ви придружа до горе, но не мога да ви оставя сама в къщата.

— Значи сега си и охрана? Колко си заета. Между другото, чух, че никой не е дошъл на помена на мистър Болдуин. Срамота.

Лизи вървеше близо до жената, което не й оставяше друга възможност, освен да продължи напред.

— Имате ли носачи? Кашони? Камион?

Шантал спря по средата на коридора за персонала.

— За какво говориш?

— Казахте, че идвате за нещата си. Как възнамерявате да ги вземете?

Ммм, да. Все едно гледаше първокласничка, която се опитва да реши задача по физика за студенти.

— Мистър Харис ще се оправи с това — достигна до отговора на уравнението Шантал след доста дълъг размисъл.

— Мистър Харис не е тук. Така че какъв е планът ви?

Когато срещна погледа на жената, празен като екран на калкулатор без батерии, Лизи се изкушаваше да я остави да се наслаждава на мозъчните крампи през следващите дванайсет часа. Но имаше твърде много работа за вършене и всъщност присъствието на Шантал в къщата не бе приятно.

— С каква кола дойдохте? — попита Лизи.

— С лимузина.

Сякаш можеше да бъде нещо друго.

— Грета — извика Лизи. — Би ли могла да донесеш няколко…

Германката излезе от кабинета и тръгна към килера.

— … от големите пластмасови кутии. Ja . Веднага.

Явно бе чула разговора и едва се сдържаше да не излезе и да разреши проблема.

— Хайде да вървим — каза Лизи. — Ще ви придружа до горе. Ще се справим някак.

Вече бе освободила къщата от една личност с вирнат нос, когато помогна на мистър Харис да се изнесе. Ако продължаваше така, това щеше да стане едно от основните й професионални умения.

— Рандолф — Лейн тръгна към колата и към полубрат си. — Как си?

— Всъщност съм Деймиън — момчето подръпна разкопчаното си яке, като се вземеше предвид, че е много слаб и ципът на якето не беше затворен, дрехата всъщност не беше тясна. — И не следях колата ти. Не те следях — просто минавам оттук на път за училище.

— В кое училище си? — попита Лейн, макар че разпозна бялата риза, панталоните в цвят каки и вратовръзката в синьо и зелено.

— „Шарлмонт Каунти“.

По дяволите, помисли Лейн. Беше почти на възрастта на Амелия. Можеше да бъдат в едно и също училище, ако нещата се бяха развили по друг начин.

Още една точка в списъка с неща, за които да се погрижи.

Страхотно.

Лейн се смръщи.

— Не заобикаляш ли много, като минаваш оттук?

Момчето погледна встрани. После отново погледна Лейн.

— Минавам по дългия път, защото исках… искам да видя как изглежда. Разбираш, къщата… където живее. Където е живял.

— Разбирам те напълно.

Деймиън погледна встрани.

— Мислех, че ще ми се разсърдиш или ще се скараш.

— Защо? Ти не си виновен за нищо от случилото се. Не си го искал и само защото нямам желание да се занимавам с някои от нещата, които баща ми е направил, не значи, че ще се сърдя на теб.

— Баба ми каза, че вие всички ще ме намразите.

— Не познавам баба ти и не искам да говоря неуважително за нея, но това няма да се случи. Наистина. Може да дойдеш по всяко време. Ако искаш, бих те закарал още сега, но трябва да посрещна някого на летището.

Деймиън погледна към хълма Ийстърли и Лейн помисли, че да, наистина би било трудно да доведе хлапето в къщата, докато майка му все още бе жива и горе в стаята си. Но тя вече не познаваше дори собствените си деца и никога не слизаше долу.

— Така или иначе закъснявам за училище.

След неловка пауза, Лейн каза:

— Ще го погребваме. Трябваше да стане днес, но го отложихме заради времето и някои други неща. Как да се свържа с теб? Ще ти кажа кога ще бъде и може да вземеш и баба си. Както искаш.

— Нямам телефон. И не знам, не мисля, че искам да идвам. Много е неудобно. Знаеш… не съм го виждал често. Той всъщност изобщо не е идвал. Знаеш как става.

И при Деймиън се повтаряше същото. Още един син, който живее с болката си заради този човек.

— Наистина съжалявам. Той беше… много сложен характер.

В смисъл: гадняр и половина.

— Може би по-късно ще искам да отида.

— Какво ще кажеш да направим така — Лейн се наведе над седалката на колата и взе хартиената опаковка от сандвича си. — Имаш ли химикалка?