Дж. Уорд - Ангелският дял

Нищо подобно не се случи.

Вместо това усети как смазваща тежест притиска тялото й и не успя да помръдне, когато той скочи от стола и тръгна по килима към нея. Не защото се страхуваше от него, поне тя не смяташе, че това е причината. Тялото й се бе превърнало в безчувствена мраморна статуя… докато съзнанието й се рееше над неподвижния камък, в който се бе превърнала плътта й.

Тя го наблюдаваше от някакво място над дясното си рамо, докато той крещеше яростно, дръпна ръката й, разтърси я и я хвърли върху леглото.

Носейки се над себе си, тя гледаше какво се случва, без да усеща нищо, без да прави нищо… видя от високото място, където се намираше, тила на главата му, раменете, краката му, докато той късаше дрехите й и дърпаше крайниците й.

Завивката под тялото й се събра на една страна, леглото вече не бе добре оправено и подредено, чаршафите от фин египетски памук се смачкаха, докато той се потеше над нея.

Джин се съсредоточи в собственото си лице. Чертите й бяха много хубави. Очите обаче бяха съвсем празни, без живот и светлина, подобни на речни камъчета. Обзелото я спокойствие беше прекрасно. Да лежиш по гръб и да мислиш за Англия или за нещо друго.

„Бергдорф“ ли бе казал Самюел?

Ричард приключи и се отдръпна от нея. Тялото на Джин остана да лежи, където беше, докато той казваше още нещо, а после се обърна на пета и си тръгна, вдигнал брадичка точно като дете, което е запазило пясъчника за себе си, прогонило е по-големите момчета и после е решило, че може да го остави, защото за него е било важно да покаже надмощие, а не да притежава нещо определено.

След малко Реещата се Джин слезе от мястото си над леглото и седна до Истинската Джин. Но още не искаше да се връща в тялото си. Беше по-добре да стои настрани от всичко това. По-лесно беше.

През ума й за миг премина мисълта, че трябва да се завие и ръката на Истинската Джин помръдна и издърпа завивката върху долната половина на тялото им.

Легнала неподвижно, Джин мислеше, че може би заслужава това, което й се случва. Тя се бе отнасяла към всички около себе си с презрение, съзнателно и преднамерено нарушаваше всички съществуващи правила, държеше се жестоко и презрително за забавление, беше водачката на групата на най-злите момичета във всеки клас, лагер и училище, в които бе ходила, а сега, когато всички класни стаи и изпити бяха минало, тя бе между най-известните язвителни богати неработещи жени.

Е, поне доскоро бе така.

Като се вземе предвид колко малко хора дойдоха на помена на баща й. И факта, че Тами вече отказваше да идва. Тя беше преминала в по-ниска категория. Така че това може би бе карма.

Може би така ставаше, когато излъчваш лоша енергия в света. Може би това бе цунамито от всичко, което бе сторила на другите — злото се връщаше, за да залее нейния бряг.

Или пък… просто се бе омъжила за гадняр, направила бе огромна грешка и Ричард беше садистичен изнасилвач, а жертвите никога не бяха виновни и от нея зависеше да отвори очите си за истината, да бъде смела и да сложи край на всичко това, преди той да я убие.

Защото нещата щяха да стигнат дотам — тя бе виждала в очите на Ричард възбуда като в очите на ловец. След време той нямаше да се задоволи само с насилието, което тя търпеше сега. Щеше да става все по-жесток, защото изпитваше удоволствие, когато причинява болка и унижение, но само ако в тях има нещо ново, което наистина да го задоволи.

Като дете бе търпял насилие и подигравки. Беше се научил да го прави като жертва на най-злобните насилници. И сега се възбуждаше от това, че самият той върши същото.

Може би трябваше да го убие, преди той да убие нея?

Това бе последната й мисъл, преди сънят да завладее и двете й части — тялото и душата, меката завивка на безсъзнателността разпръсна струпаните в главата й мисли. Да, може би изходът бе просто да се отърве от него.

Не да анулира брака.

На следващата сутрин Лейн остави Лизи заспала в голямото легло в Ийстърли, тихо взе душ и се облече. Преди да тръгне, той я погледа как спи дълбоко, мислейки си че е избрал най-добрата жена.

После тръгна. Закрачи по коридора, слезе по главното стълбище, излезе през главния вход.

Поршето се събуди при първото завъртане на ключа и той бързо слезе до подножието на хълма, зави наляво и тръгна към бензиностанцията „Шел“. След чаша кафе и сандвич в картонена кутия той шофираше към местния клон на банката, изпреварваше колоездачи, пълзеше едва-едва зад училищен автобус, изруга, когато миниван, пълен с деца, едва не го помете от шосето.