Дж. Уорд - Ангелският дял

— Коя? В розовото?

— Да.

— Беше на седем години и половина.

— Ти се грижеше и за нея.

— Да, грижех се. Тя е най-близкото до внучка, което имам, защото ти си най-близкото до дъщеря за мен.

Джин си изтри бузите.

— Радвам се, че има теб. Изгонили са я от „Хочкис“, сигурно знаеш.

— Така ми каза.

— Толкова се радвам, че идва да говори с теб…

— Знаеш, че няма да съм вечно тук, нали? — Мис Аврора впери сериозен поглед в Джин. — Когато няма да съм тук, ще трябва да довършиш това с нея. Никой друг няма да го направи, а тя е с единия крак в детството, с другия — в света на възрастните. Това е опасна възраст. Заеми си мястото, Вирджиния Елизабет, или се заклевам, че ще се върна да те преследвам. Чуваш ли ме, момиче? Ще се върна като съвестта ти и няма да ти дам покой.

Джин за пръв път погледна внимателно мис Аврора. Под домашния си халат тя бе по-слаба от всякога, лицето й бе изпито, с торбички под очите.

— Не можеш да умреш — чу се да казва Джин. — Просто не можеш.

Мис Аврора се засмя.

— Това зависи от Господ. Не от теб или от мен.

Лейн не искаше да напуска бизнес центъра, докато детективите не си тръгнат. Затова влизаше и излизаше от различни офиси, за да убие времето. Накрая отвори вратата към офиса на баща си и седна на стола, където винаги седеше скъпият му стар баща.

И точно тогава го осени прозрение за нещо, което бе пред очите му от толкова време.

Завъртя кожения стол, поклати глава и се учуди защо не се бе сетил по-рано.

Зад бюрото имаше рафтове, пълни с обичайните подвързани с кожа томове, дипломи в рамки и много доказателства за живот, прекаран в усилия да впечатли други хора с пари — трофеи от състезания с яхти, снимки на коне, необикновени или специални бутилки бърбън. Но нищо от тях не го интригуваше.

Не, вниманието му бе привлечено от вградените, ръчно изработени дървени шкафове под изложбата, демонстрираща егото на баща му.

Той се наведе и опита да отвори няколко от вратите, но всичките бяха заключени. И въпреки това нямаше места за ключове, нито за въвеждане на кодове…

Един от френските прозорци се отвори и Лизи влезе от терасата с две чаши сладък чай и нещо, което изглеждаше като пакетче бисквити с мармалад в джоба на шортите й.

— Гладна съм — каза тя. — И искам да споделя богатството си с теб.

Тя заобиколи бюрото и го целуна бързо по устните, а той я привлече върху скута си и й помогна да извади бисквитите от джоба си.

— Звучи ми добре.

— Как вървят нещата тук? — попита тя.

— Нямам представа. Чакам да кажат, че са копирали файловете и са готови да си тръгват, но явно още не са.

— Доста отдавна са тук.

Тя отвори пакетчето и му предложи една бисквитка. Той поклати глава и тя я сложи в устата си.

— Искаха ли нещо друго?

— Не — той отпи от чая си и въздъхна. — О, да. Чаят е страхотен.

— Познай какво.

— Какво?

— Повишавам се — той се засмя, а тя кимна. — Назначавам се за счетоводител на домакинството.

В мига, в който тя изрече думите, той помисли: О, слава богу. Защото да, последното, което му трябваше, бе да спрат тока, газта и водата на имението. Но…

— Какво? Ти и без това имаш толкова много работа. Градините и…

— Работата е там, че мистър Харис напусна.

Лейн разтърси глава.

— Какво?

— Да, днес му помогнах да се изнесе. Не исках да те занимавам с това, защото той бе решил, и се случиха толкова много други неща. Но в банката отказали да осребрят чека му и затова се чудех какво става със сметките на домакинството — тази къща се поддържа по-трудно с толкова голям персонал. Искам да кажа, трябва ли да ги държим всички? Не можем да ги караме да чакат заплатите си. Всички чекове се издават автоматично. Само че не знам кога. Ако не е имало достатъчно средства за мистър Харис, може би няма да има и за останалите.

— Мамка му. Дори не съм се сещал за това.

— Знам, че ще искаш да си справедлив към всички. Така че ще трябва да намерим пари за тази сметка и да решим какво ще правим с персонала. Ако ще освобождаваме хора, трябва да им дадем предизвестия. Не можем да постъпим несправедливо с всички, които работят тук толкова отдавна.

— Съгласен съм — той я целуна отново. — Сто процента.

— Ще видя как стоят нещата. Ще прегледам всичко и ще ти кажа. Не знам откъде ще намерим пари в брой…

— Аз всъщност знам. Ще се погрижа за това сутринта, преди да дойде Ленгхе.

— Ленгер?

— Да. Утре вечер ще играя покер с него, Лизи. И преди да кажеш, че съм откачил, нека ти припомня, че съм принуден да работя с това, което имам под ръка, а то не е много.