Дж. Уорд - Ангелският дял

— Кой е Ленгер… Как го казваш?

— Ленгхе. И му викаме Бога на зърното — ясно е защо. Наистина ще го харесаш. Той е като теб, обича земята и е добра душа. И не забравяй, че играех покер в колежа и след като завърших. Това е единственото ми умение.

Тя обви ръце около врата му.

— Мисля, че имаш още няколко…

— Преча ли?

Лейн завъртя стола към вратата, през която влизаше Меримак, избрал точно този момент да излезе на сцената.

— Приключихте ли със записите, господин детектив?

И ето — усмивката се появи отново.

— Имаме още малко работа. Мадам, радвам се да ви видя отново.

Лизи се изправи, но остана близо до Лейн.

— И аз вас.

— Е, мисля, че бихте искали да знаете. Махам печатите от кабинета на счетоводителката. — Меримак се усмихна. — Вече имаме всичко, което ни трябва.

— Добре — отвърна Лейн.

— Точно за това говорехме — каза тихо Лизи.

— Така ли? Какво съвпадение — следователят извади малък бележник. — А сега бих искал списък на хората, които са имали достъп до тази част от мрежата. Знаете ли кой има тази информация?

Лейн сви рамене.

— Ще попитам компютърния отдел.

— Може би брат ви Едуард знае.

— Възможно е.

— Кажете ми нещо. Той участвал ли е в инсталирането на охранителните програми?

— Вероятно да — това бе лъжа. — Защо?

— Не знаете дали е участвал, или не?

— Съвсем отскоро съм в управлението на компанията. Така че наистина не мога да ви кажа.

— Добре — следователят удари бележника в дланта си. — Тогава мисля, че ще се свържа направо с брат ви. Изглежда той има всичко, което ми трябва.

— Той няма мобилен телефон. Но мога да му предам да се свърже с вас.

— Няма нужда. Знам къде живее — следователят се огледа. — Този кабинет е много внушителен.

— Наистина.

— Сигурно баща ви ви липсва.

Трябва да си пълен глупак, за да се хванеш на тази имитация на лейтенант Коломбо.

— О, разбира се. Много ми липсва.

— Връзката между баща и син е наистина много важна.

— Да.

Мълчаха доста време. Лейн не каза нищо друго по темата и Меримак отново се усмихна.

— Разбрах, че брат ви Макс отново е у дома. Това е малко изненадващо. От доста време не е бил в Ийстърли.

— Да.

— Но е в Шарлмонт от няколко дни — Лейн се смръщи и следователят вдигна вежда. — Не знаехте ли? Наистина? Има няколко свидетели, които твърдят, че са го виждали с Едуард. В следобедните часове на деня, в който баща ви е умрял. Заехте ли, че двамата са се срещали?

Лейн усети как в гърлото му се надига ругатня, но успя да я спре с усилие на волята.

— Нали разбирате, че въпросът ви ме поставя в трудно положение.

— Така ли? Това е съвсем обикновен въпрос.

— Не се обиждайте, господин следовател, но вие разследвате убийство. Нито един от вашите въпроси не е обикновен.

— Освен ако не криете истината и не се опитвате да прикриете някого. Прикривате ли някого, мистър Болдуин? Или криете нещо за себе си? Защото имаме много информация, която ще ми помогне да намеря отговора. Настоятелно ви съветвам да бъдете възможно най-открит и искрен с мен.

— Искате да кажете, че съм заподозрян?

— Не съм казвал това. Ако бяхте, този разговор щеше да се провежда в управлението в града — усмивка. — Любопитен съм дали сте наясно, че братята ви са се срещали.

Лейн изпълни дробовете си с въздух, за да не се поддаде да желанието да скочи, да изтича до къщичката, където се бе настанил Макс и да го удря с всичка сила, докато не разбере какво става.

— Е, ясно е, че не сте знаели за това. Свидетелите твърдят, че са виждали само тях двамата. Били са на брега на реката в Индиана. Под водопадите.

Всъщност точно до мястото, където е било намерено тялото на баща ви. Лейн се усмихна.

— Може би просто са се наслаждавали на гледката.

— А може би са обсъждали какво ще стане с едно тяло, ако бъде хвърлено от моста „Биг Файв“ — Меримак сви рамене. — Но може да са били там заради гледката. Прав сте.

— Къде беше?

Джин влезе в спалнята си и не се учуди, когато видя Ричард, седнал на един от белите копринени столове с изкривено от ярост лице, а тънките му ръце и крака се тресяха, сякаш приемаше като лична обида това, че е излязла сама нощем.

Все едно някой бе срязал гумите на автомобила му. Или бе покрил офиса му с графити. Или бе запалил Библия пред очите му.

Тя затвори вратата и зачака обичайното безумие, което изпитваше край него, да изпълни вените й с позната сила. Стегна се, за да посрещне вълната от високооктанова лудост, която й помагаше да преживее подобни ситуации. Беше готова за резките думи, които ще й дойдат наум сякаш от нищото, и хитрата, подигравателна усмивка, която ще се появи на лицето