Дж. Уорд - Ангелският дял

За да премахне тази част на спомена от мислите си, той каза:

— Бях много впечатлен от онова, което направи снощи.

Шелби го погледна. После погледна встрани.

— Неб не е толкова лош. Иска той да командва и ако трябва, го доказва. Най-добре е да опиташ да се разбереш с него, не да го караш да прави каквото ти искаш.

Едуард се засмя, а главата на Шелби изведнъж се обърна към него.

— Какво? — попита той.

— Никога не съм те чувала да… няма значение.

— Да се смея? Да, сигурно си права. Но тази вечер е различно. Чувствам се сякаш от гърба ми се е смъкнал товар.

— Защото Неб ще се оправи? Раните му са повърхностни и предните му крака ще се оправят. Можеше да бъде много по-зле.

— Благодарение на теб.

— Нищо не съм направила.

— Обичам този жребец. Спомням си кога го купих. Веднага, щом излязох от рехабилитацията. Изпитвах страшни болки — той спря на светофар до голяма бяла църква с медна камбанария. — Десният ми крак сякаш се чупеше отново и отново всеки път, когато се отпусках върху него. И приемах толкова много опиати, че храносмилателната ми система отказа напълно.

Светлините станаха зелени, той натисна педала на газта и отново погледна Шелби..

— Може да не ти се слуша, но запекът, предизвикан от опиатите, е почти толкова гаден, колкото и онова, заради което ги вземаш, каквото и да е то. Господи, никога преди това не бях си давал сметка какво чудо са нормалните функции на тялото. Никой не си дава сметка. Разхождаме се в тези торби от плът, които са превозните средства на вътрешните ни органи, и приемаме здравето за даденост, оплакваме се от работата, от трудния живот или… — Едуард хвърли поглед към спътничката си, после бързо я погледна отново. Шелби го гледаше, без да мига, а устата й беше отворена.

Не беше толкова изненадана, когато се справяше с онзи жребец.

— Какво? — попита той.

— Да не си пиян? Сигурен ли си, че можеш да шофираш?

— Не съм пиян. За последен път пих… снощи? Или преди това. Не помня. Защо?

— Не спираш да говориш.

— Искаш ли да млъкна?

— Не, изобщо нямах това предвид. Просто… това е много хубава промяна.

Едуард стигна до кръстовище. Трябваше да се замисли, за да си спомни накъде да тръгне.

— Мисля, че беше наляво.

Минаха покрай търговски център с бижутерия, фризьорски салон, студио за пилатес и магазин за осветителни тела. После покрай тухлени жилищни сгради на три етажа, до които в специално оставени пространства до входовете бяха паркирани много автомобили.

Толкова много живот. Цялата планета кипеше от живот.

Странно, когато единствената му връзка със света бе от високата му позиция на Брадфорд, той бе пренебрегвал всички тези хора, заети всеки със собствения си живот. Не че бе показвал открито презрение или пренебрежение, но със сигурност се чувстваше много по-важен поради броя на нулите отляво на десетичната точка.

Болката и различните физически проблеми със сигурност го бяха излекували от това високомерие.

— Ето го — каза той тържествуващ. — Знаех, че е тук.

Той паркира срещу малко ресторантче на един етаж и се опита да заобиколи, за да отвори вратата на Шелби, но не можеше да се движи достатъчно бързо заради болката в глезена и крака, а тя не го изчака. Двамата стояха на тротоара, докато в колоната автомобили по улицата се отвори пролука, пресякоха и Едуард отвори вратата, за да влезе Шелби.

Вече вътре, той вдъхна дълбоко миризмата на подправки и пиле и стомахът му изкъркори.

— Моуи ми показа това място — каза Едуард, като огледа пълните с хора маси. — Започна да ми говори за него преди няколко години и накрая донесе храна вкъщи. Беше преди аз да… Беше преди Южна Америка.

Заведоха ги до маса в дъното на ресторанта, което бе добре за него. Той изглеждаше различен, не беше от местните, но не искаше да привлича внимание. Тази вечер искаше да бъде като всеки друг в този ресторант — част от човечеството, нито по-добър, нито по-лош, по-богат или по-беден.

Той отвори менюто. Искаше му се да опита от всичко.

— От колко време се познавате с Моуи? — попита Шелби, надвиквайки гълчавата.

— От години. Той започна да работи в „Ред енд Блек“, когато бе на четиринайсет или петнайсет, мъкнеше сено и чистеше оборите. Той е умен мъж.

— Той говори за теб с голямо уважение.

Едуард затвори менюто.

— Чувството е взаимно. Моуи ми е като брат в много отношения. А Джоуи, синът му? Познавам го, откакто се е родил.

Всъщност Джоуи беше причината да дойдат тук днес.