Дж. Уорд - Ангелският дял

Едуард дълго мисли за израза върху лицето на момчето, докато гледаше как Шелби се справя с уплашения Неб.

Обичайно той не се месеше така в работите на хората. Но искаше да направи нещо добро за Шелби.

Преди всичко да се промени.

Сервитьорката дойде и след като поръчаха, той отпи от водата си.

— Та значи, за Джоуи.

— Да? — Очите на Шелби бяха широко отворени и невинни. — Какво?

Едуард въртеше вилицата в ръце.

— Какво мислиш за него?

— Мисля, че наистина е добър с конете. Никога не губи самообладание. Справя се.

— Мислиш ли, че е…

— Няма да го уволниш заради онова, което се случи снощи, нали? Не беше по негова вина. Не беше ничия вина и…

— Какво? Господи, не — Едуард поклати глава. — Джоуи е добро момче. Просто се чудех какво мислиш за него, разбираш ли?

Шелби сви рамене.

— Той е добър човек. Но ако ме питаш дали искам да съм с него, отговорът ще бъде не.

Когато тя млъкна, Едуард помисли: „Разбира се, че не се интересуваш от него. Той не е объркан нещастник със склонност към саморазрушение.“

— Шелби, трябва да ти кажа нещо.

— Какво?

Той пое дълбоко дъх.

— Аз обичам една жена.

Презвитерианската теологична семинария на Шарлмонт заемаше около четиридесет акра добре поддържана земя точно до един от прелестните градски паркове на Олмстед. С изискани тухлени сгради и улични лампи, които грееха с мека оранжева светлина в сгъстяващия се мрак, Джин си представяше кампуса като място, където никой не пие, безопасният секс не е проблем, защото всички са девствени, а най-близкото подобие на студентско братство е шумният клуб по шах, където от време на време сервират „Ред Бул“.

Следователно за нея бе истинска ирония, че минаваше през входа с колата си… имайки предвид с кого бе дошла да се срещне.

Студентите бяха в лятна ваканция. Без съмнение всички поддържаха старата традиция и работеха като стажанти през топлите летни месеци, вършейки Доброто дело. Нямаше и административни служители или преподаватели, които да се разхождат наоколо. Прекрасните извиващи се алеи, които й напомняха за онези, които човек може да види в гробище, бяха празни както класните стаи и спалните помещения.

Тя паркира „Фантома“, излезе и вдъхна дълбоко мириса на прясно окосена трева. Блъсна силно тежката врата, за да я затвори и провери как изглежда, поглеждайки отражението си в стъклото. После заключи колата и загледа как „Духът на екстаза“ се скрива в малкото си сигурно убежище зад предната решетка.

„Градината за размисъл“ беше добре известно място, което човек би могъл да види на безброй снимки и макар да не бе отворена за посетители, не беше и точно частна собственост. С по една врата на всяка от четирите й страни, тя бе ключово място в училището, място, където ставаше откриването на учебната година, провеждаха се различни тържества с участието на всички от семинарията, понякога сключваха брак бивши студенти и хората отиваха да… е, да помислят на спокойствие.

Дланите й бяха потни, когато приближи един от сводестите входове, все едно направени за хобити. Тя вдигна старомодното резе, бутна вратичката, влезе и усети, че й се вие свят.

За кратък миг красотата и спокойствието на мястото бяха толкова завладяващи, че тя успя да вдъхне дълбоко ароматния въздух. Въпреки че бе едва май, навсякъде цъфтяха цветя, бе пълно със свежи зелени листа, тухлените пътечки водеха към затревеното квадратно пространство по средата. Край покритите с бръшлян тухлени стени се редяха фонтани, които предлагаха симфония от успокояващи звуци и когато последната светлина изчезна от небето, лампи в нежен прасковен цвят върху колони от ковано желязо превърнаха всичко около нея в подобие на Лондон от епохата на кралица Виктория.

Без Джак Изкормвана.

— Насам.

При звука на мъжкия глас, тя погледна надясно.

Самюел Ти седеше на една от каменните пейки, загледан към тревната площ с подпрени върху коленете лакти, а лицето му бе сериозно, както никога преди.

Тя трябваше да върви извънредно внимателно по тухлената пътека върху високите си токчета, за да не повреди коприненото покритие на обувките или още по-лошо — да се спъне, да падне и да стане за смях.

Когато Джин приближи, той стана, защото преди всичко бе джентълмен и за него бе немислимо да не поздрави една дама подобаващо.

След като я прегърна кратко и сковано, той посочи празното място на пейката, където бе седял.