Дж. Уорд - Ангелският дял

— Какво? — каза тя, когато видя израза на лицето му.

— Моля?

— Защо ме гледаш така?

Той поклати глава.

— Не те гледам. Но искам да вечерям навън. И искам да дойдеш с мен.

Тя примигна срещу него, а той направи физиономия.

— Добре. Ще бъда учтив. Моля. Ела с мен. Ще се радвам да ми правиш компания.

— Не, не е заради това — тя потупа ризата си. — Не съм облечена подходящо.

— И аз не съм, но ми се яде добре приготвено пиле. Затова ще отидем в заведението на Джоела.

Едуард закуца към вратата и я отвори широко.

— Обичаш ли пиле? Там го приготвят с шест подправки и всяка една има райски вкус, и това не е богохулство.

— Искаш ли да дойде и Моуи?

— Не, искам само теб. Искам да кажа да вечеряш с мен.

Той посочи с широк жест навън, последва пауза… после Шелби излезе първа. Когато мина край него, той вдиша дълбоко и се усмихна неволно. Тя миришеше на старомодния шампоан „Прел“ и той се зачуди откъде го купува. Още ли го произвеждаха? Може би беше останал от баща й или го бе намерила в апартамента в обор „Б“, където живееше.

Преди да я последва, Едуард грабна парите, които бе оставил в ъгъла на бюрото онази нощ, когато Сътън бе дошла и той я бе помислил за…

Той спря водопада от спомени, които го заливаха, затвори вратата и погледна към небето. Спря за миг, за да обхване широкия простор и постепенно променящите се цветове на небето — от жълтото на залеза на запад до синьото кадифе на ранната вечер на изток. Вдъхна дълбоко още веднъж, усети сладкия аромат на трева и пръст и слаб мирис на дървени въглища, долитащ иззад хамбара, където Моуи и Джоуи печаха кюфтета.

Усещането за неподвижния въздух върху кожата му беше като благословия.

Странно, досега не бе оценявал всичко това. Никога не бе го оценявал, дори когато не бе принуден да живее като отшелник.

Но пък тогава той бе толкова съсредоточен върху работата, компанията, конкуренцията.

А после бе потънал в прекалено много болка и прекалено много горчивина.

Толкова много пропуснати възможности.

— Едуард? — каза Шелби.

— Идвам.

Той отиде до пикапа, заобиколи и й отвори вратата. Макар че Шелби изглежда не бе свикнала с такива жестове, нито с мисълта, че някой ще я кара някъде, тя бързо се настани на седалката на пътника. После той изкуцука край пикапа и седна зад волана.

Включи двигателя и потегли към града. Отначало на шосето имаше само няколко пикапа, освен техния и веднъж дори се наложи да изпревари един трактор, който се движеше бавно в аварийната лента. Но скоро се появиха истински коли и дори светофари.

Влязоха в предградието и той осъзна, че се оглежда наоколо, опитвайки се да разпознае мястото. Фасадите на магазините не се бяха променили. Нито къщите. Колите бяха нови. Нови рекламни плакати. Двете платна на шосето бяха разделени с наскоро посадени храсти.

— О, господи, махнали са „Белия замък“.

— Какво каза?

Той посочи съвършено безлична нова сграда, в която се помещаваше банка.

— Точно там беше „Белия замък“. Винаги е бил там. Когато бях малък, ходех там с колелото си. Спестявах парите за седмицата и купувах бургери за мен и за братята ми. Трябваше да ги внасям тайно вкъщи, защото не исках мис Аврора да помисли, че не харесваме храната й. Наистина я харесвахме. Но аз обичах да им нося неща, които ги правят щастливи, разбираш ли. Джин никога не ги ядеше. Тя започна да се притеснява да не надебелее още когато бе тригодишна.

Едуард пропусна да спомене, че обикновено правеше тези пътувания, след като баща му беше вадил колана си. Девет от всеки десет пъти Макс бе причината, независимо дали пускаше фойерверки от покрива на гаража, влизаше, яхнал кон, през входната врата на Ийстърли, или вземаше една от семейните коли и я подкарваше през нивите в подножието на хълма все едно бе джип.

Той се усмихна на себе си. Разбира се, в други семейства последното нямаше да бъде сметнато за кой знае какво. Ролсройсите обаче, въпреки че имаше много по-добре проектирани и изработени автомобили, бяха предназначени, за да ходиш с тях на опера и на мачове по поло. Не да се опитваш да ожънеш реколтата от зърно през август.

Господи, все още си спомняше чисто новия „Корниш IV“ [69] Модел на ролсройс — Бел.р. , произведен през 1995 година с нащърбена предпазна решетка, пълна с класове и стъбла. Когато Уилям Болдуин откри, че новата му играчка е съсипана, той изобщо не намери това за забавно. А Макс не можа да седне цяла седмица след това.