Дж. Уорд - Ангелският дял

— Водете ни.

Лейн тръгна пред детектива и Пийт. Вървяха край къщата, докато стигнаха задните входове — най-дългото разстояние, което бе изминавал в живота си. Всичко в него крещеше под безизразната маска на лицето му и поддържаното с усилие спокойствие. Чувстваше се като в сън, в който стоеше до пътя, а два автомобила се движеха с главоломна скорост един срещу друг по заледения път и колкото и силно да крещеше той, шофьорите не го чуваха или не искаха да го чуят.

Подсъзнателно бе очаквал тази развръзка от момента, в който отпрати Меримак. И може би се бе поддал на временното облекчение, след като Джеф се съгласи да поеме управлението.

Това вече бе минало.

Лейн въведе цифрите на кода, за да отвори задната врата на бизнес центъра и влезе заедно с тях.

— Охранителните камери в цялото имение се управляваха от компютрите тук — той тръгна наляво и продължи по коридора до стаите с техническото оборудване. — Това е командният пулт, или както му казвате.

Спря пред метална врата без надпис, въведе кода и след като чу изщракването, което показваше, че заключващите греди са освободени, той отвори широко тежката врата и автоматичното осветление над главите им се включи.

Лейн възнамеряваше да продължи да говори, да се движи. Но в мозъка му сякаш нещо спря да действа за миг.

— Лейн? Мистър Болдуин?

Той се отърси от вцепенението и се обърна към детектива.

— Извинете, какво?

— Някакъв проблем ли има?

— А, не — той отстъпи, за да им направи място и посочи редиците монитори, клавиатурите и столовете на колелца. — Моля.

Пийт се спусна към таблото като капитан Кърк и седна пред сложната техника, сякаш наистина разбираше кое за какво служи.

— Ще ми трябва достъп до записите. Можете ли да въведете паролата?

Лейн разтърси глава, за да се съсредоточи.

— Моля?

— Трябва ми име и парола, за да получа достъп до охранителната мрежа.

— Не ги знам.

Меримак се усмихна, сякаш бе очаквал подобен отговор.

— Най-добре ще е да ги намерите. Веднага.

— Дайте ми една минута, моля.

Той излезе в коридора, отдалечи се малко и прикри телефона си с длан. Стоеше загледан в блестящия екран и клатеше глава — единственото нещо, което можеше да прави в момента.

Защото сега знаеше какво бе правил брат му по време на приема. По дяволите.

Лейн си пое дълбоко дъх и набра номера на управителя на „Ред енд Блек“. Едно позвъняване… второ… трето.

— Ало?

Щом чу гласа на брат си, Лейн затвори очи.

— Едуард.

— Как си, братче?

— Бил съм и по-добре. Полицаите са с мен в бизнес центъра. Имат заповед за записите от охранителните камери.

Едуард не отговаряше и Лейн попита:

— Чу ли какво казах?

— Да. И?

За част от секундата Лейн искаше да каже на Едуард да вземе колкото може повече пари в брой, да се качи в някоя кола и да изчезне от проклетия град. Искаше да крещи. Да ругае.

И искаше истината. Но му трябваше и лъжата, че всичко е наред и че брат му не е заменил самоналожения си затвор с истински само за да си отмъсти.

Лейн прочисти гърлото си.

— Искат достъп до охранителната мрежа, за да направят копие на записите.

— Дай им моите данни.

Какво, по дяволите, си направил, Едуард? Едуард, те ще открият, че си се опитал да подмениш…

— Разбрахте ли нещо, мистър Болдуин?

Меримак надникна в коридора през вратата на стаята, а Лейн каза:

— Изпрати ми ги като съобщение, става ли?

— Звъниш ми на телефон с шайба, забрави ли? — гласът на Едуард бе спокоен както обикновено, докато диктуваше името и паролата. — Запомни ли?

— Да.

— Знаят къде да ме намерят, ако имат някакви въпроси. Меримак ли е с теб? Онзи ден идва да ме види.

— Да, той е детективът.

Последва кратка пауза.

— Всичко ще е наред, братче. Не се тревожи.

После Едуард затвори, а Лейн отпусна ръката, в която държеше телефона.

— Имам данните, които ви трябват.

Меримак отново се усмихна.

— Имах пълно доверие, че ще съдействате. С брат ви Едуард ли говорихте?

— Да.

Меримак кимна.

— Той е добър човек. Жалко е да го видиш в такова състояние. Каза ли ви, че вчера ходих да го видя?

— Каза ми.

— Знаете ли, изобщо не прилича на вас.

Лейн заобиколи детектива и влезе в стаята.

— Някога приличаше.

Някъде далеч в Огдън Каунти, в „Ред енд Блек“ Едуард окачи слушалката на стенния телефон до кухнята точно когато Шелби влезе през входната врата на къщичката. Току-що бе взела душ, косата й бе разпусната върху раменете, за да се суши, носеше чисти дънки и риза с къси ръкави на бели и сини карета.